Ангел с часовников механизъм

* Мизерикорд — кинжал, използван в средните векове. Наричан "кинжал на милостта” заради предназначението си, а именно убиването на смъртноранени рицари, които не могат да бъдат спасени. Известен с изключително тънкото си острие, което прониква през всякакви доспехи. — Бел. прев.

Уил взе ножа. Острието наистина бе тънко, а дръжката му бе направена от полирана кост. И тя, и острието, бяха изцапани със засъхнала кръв. Той се намръщи и започна да чисти ножа с грубия плат на ръкава си, докато символът, издълбан в дръжката, не стана видим — две змии, всяка от които бе захапала опашката на другата, оформяйки съвършен кръг.

— Уроборос* — рече Джем и се наведе така, че да вижда ножа — при това двоен. Какво мислиш, че означава това?

* Древен символ, представляващ змия, захапала опашката си. Символизира вечният кръговрат и значението му е сходно с това на птицата феникс. — Бел. прев.

— Краят на света — отвърна Уил, все още взиращ се в кинжала, докато устата му се разтегли в слаба усмивка — и началото.

Джем се намръщи.

— Разбирам символиката, Уилям. Имам предвид какво според теб означава присъствието му?

Вятърът от реката разроши косата на Уил. Той отметна няколко немирни кичура от очите си с нетърпелив жест и отново се зае да изучава ножа.

— Това е символ на алхимиците, а не на долноземците и магьосниците. Обикновено означава, че някой много глупав мундан смята, че магията е неговият еднопосочен билет по пътя към славата и богатството.

— От типа, който приключва жизнения си път като кървава пихтия във вътрешността на някой пентаграм — мрачно добави Джем.

— От типа, който обожава да се вре в долноземската част на града. След като внимателно уви носната си кърпа около острието, Уил

пъхна ножа в джоба на якето си.

— Смяташ ли, че Шарлот ще ме остави да проведа разследването?

— Мислиш, че можем да те оставим с долноземците? В техните леговища, пълни с хазарт, магически пороци и свободомислещи девойки?

Уил се усмихна така, както вероятно се бе усмихнал Луцифер малко преди да бъде прогонен от Рая.

— Дали утре ще е твърде рано да започнем да търсим, как мислиш? Джем въздъхна.

— Прави каквото искаш, Уилям. Както, между впрочем, правиш винаги.

Саутхямптън. Месец май.

Теса не помнеше момент, в който да не е обичала ангела с часовников механизъм. Някога той бе собственост на майка й, която го носеше до смъртта си. След това бе останал в майчината й кутия с бижута, докато един ден брат й Натаниъл не бе проверил дали още работи.

Ангелът не бе по-голям от кутрето на Теса, миниатюрна статуетка, изваяна от месинг, със сгънати бронзови криле, не по-големи от тези на щурец. Имаше деликатно метално лице със затворени клепачи и ръце, които държаха меч. Тънка верижка, която излизаше измежду крилете му, позволяваше ангелът да бъде носен около врата, като висулка.

Теса знаеше, че ангелът е с часовников механизъм, понеже чуваше неговото тиктакане, досущ като това на часовник, всеки път, когато го доближеше до ухото си. Нат бе изненадан от това, че той работи след толкова много години, и напразно бе търсил копче, винт или нещо друго, с което да го разглоби, но не бе успял да намери нищо. Затова, със свиване на рамене, го бе дал на Теса. От този миг нататък, дори нощем, ангелът лежеше на гърдите й, а равномерното му тиктакане биеше като второ сърце.

Сега тя го държеше в ръце, докато "Мейн" се промъкваше между другите огромни параходи, за да си намери място на пристанището в Саутхямптън. Нат бе настоял тя да пристигне в този град, а не в Ливърпул, където повечето трансатлантически параходи пускаха котва. Според него Саутхямптън бе много по-гостоприемно място и именно заради това Теса бе малко разочарована от първия си контакт с Англия. Всичко бе ужасно сиво, а дъждът барабанеше по купола на далечна църква, докато комините на корабите бълваха черен пушек, от който и без това мрачното небе ставаше още по-тъмно.

На пристанището имаше тълпа от хора в тъмни дрехи, разтворили чадъри над главите си. Теса се опита да види дали брат й е между тях, но мъглата и пушекът от кораба правеха невъзможно различаването на отделните хора.

Теса потръпна. Вятърът, духащ от морето, бе леден. Във всичките си писма Нат й бе писал, че Лондон е красив, че слънцето грее всеки ден. Теса се надяваше, че времето там наистина е по-добро от това тук, понеже не носеше топли дрехи, освен един вълнен шал, който някога бе принадлежал на леля й Хариет, и чифт тънки ръкавици. Тя бе продала повечето от дрехите си, за да плати погребението на леля си, сигурна, че брат й ще й купи нови веднага след като пристигнеше в Лондон.