Ангел с часовников механизъм

Слязоха по стълбите заедно, като Миранда се тътреше с грубата си и недодялана походка. Теса докосна с ръка верижката около врата си, от която висеше механичният ангел. Направи го по навик, както правеше всеки път, преди да види Сестрите на мрака. Някак се успокояваше от чувството, което й носеше украшението, висящо на врата й, затова го държа докато слизаха все по-надолу по етажите. Къщата на мрака беше на няколко етажа, макар че Теса не бе видяла нищо от мрачното имение, освен покоите на Сестрите на мрака, стълбите, и коридорите, по които преминаваше към собствената си стая.

Най-сетне слязоха в мазето. То бе усойно и стените лепнеха от неприятна влага, която очевидно не пречеше на Сестрите. Техният кабинет бе право напред, след голяма двойна врата. В другата посока тесен коридор чезнеше в мрака. Теса не знаеше накъде води, но нещо в гъстите сенки я караше да се надява никога да не разбере.

Вратите към кабинета на Сестрите бяха отворени. Миранда не се поколеба, а направо влезе. Теса я последва с огромно нежелание. Мразеше тази стая повече от всяко друго място на света.

Вътре винаги бе горещо и влажно, като в блато, дори навън да бе студено и да валеше. Стените сякаш изпускаха влага и върху тапицерията на столовете бе избуяла плесен. В стаята се долавяше и странна миризма, като от крайбрежията на река Хъдсън в горещ летен ден, смрад на мръсна вода, боклуци и тиня.

Както винаги, Сестрите вече я чакаха, седнали зад огромното си бюро. Бяха облечени както обикновено, госпожа Блек в яркорозово, а госпожа Дарк — в отровносиньо. Над пъстрите дрехи лицата им приличаха на сиви балони с изпуснат въздух. И двете носеха ръкавици, както винаги, независимо от горещината в стаята.

— Напусни, Миранда — нареди госпожа Блек, която въртеше тежкият месингов глобус на бюрото с месест, покрит от бялата ръкавица пръст. Теса много пъти се бе опитвала да разгледа глобуса — нещо в начина, по който бяха подредени континентите изглеждаше нередно, особено празното пространство в центъра на Европа, ала сестрите винаги я държаха настрана от него. — И затвори вратата след себе си.

Миранда изпълни заповедта с безизразно изражение. Теса се опита да не потръпне, когато вратата се затвори зад гърба й, прекъсвайки всеки полъх на въздуха в това душно място.

Госпожа Дарк наклони главата си на една страна.

— Ела тук, Тереза. — Тя винаги бе по-учтивата от двете жени, тази, която бе по-склонна да придумва с ласкателства, а не да съска заплахи и да удря шамари. Както правеше сестра й. — И вземи това.

Подаде й нещо. Теса видя, че е панделка, като тези, които момичетата слагаха на косите си, ала розовият плат бе овехтял.

Вече бе свикнала с различните предмети, които Сестрите на мрака й даваха. Предмети, някога принадлежали на други хора — игли за вратовръзки и часовници, скъпоценности, детски играчки. Веднъж й бяха дали връзки на обувка, друг път една-единствена обеца, изцапана с кръв.

— Вземи това — повтори леко нетърпеливо госпожа Дарк — и се превъплъти.

Теса взе панделката. Тя бе лека като крило на пеперуда. Сестрите на мрака се втренчиха в нея безстрастно. Теса си спомни книги, които бе чела, романи, в които герои отиваха на съд и се молеха за милост от подсъдимата скамейка на Олд Бейли*. Тя често се чувстваше сякаш е на въпросната скамейка, макар да не знаеше в какво престъпление я обвиняват.

* Централният криминален съд на Англия.

— Бел. прев.

Теса завъртя панделката в ръка и си спомни първия път, в който Сестрите на мрака й бяха дали предмет — една женска ръкавица с перлени копчета на китката. Крещяха й да се превъплъти, удряха я, разтърсваха я, а тя им повтаряше отново и отново с нарастваща паника, че няма идея за какво говорят, още по-малко какво искат от нея.

Не бе плакала, макар да й се искаше. Теса мразеше да плаче, особено пред хора, на които няма доверие. А от всички хора на света, тя имаше доверие само на двама, единият от които бе мъртъв, а другият в плен. Сестрите на мрака й разкриха това, казаха й, че Нат е в ръцете им, че ако не прави, каквото й кажат, ще го убият. Показаха й пръстена му, пръстен, който някога бе принадлежал на баща им. Пръстен, изцапан с кръв. Не й разрешиха да го докосне и го скриха отново, докато тя протягаше ръка към него, макар вече да го бе познала.

Пръстенът на Нат.

След това направи всичко, което се искаше от нея. Изпи отварите, които й даваха, упражняваше се часове наред, опитваше се да мисли по начина, по който те желаеха. Казваха й да вижда себе си като глина, оформяна от колелото на грънчар, с аморфна и променлива форма. Казваха й да потъва в предметите, които й дават, да си ги представя като живи същества, да извлича духа от тях.