Ангел с часовников механизъм

Докато Теса влизаше в каретата, побутвана от костеливата ръка на госпожа Дарк, мъглата се разсея и разкри яркия златен надпис, изписан на вратата: „Клуб Пандемониум*”. Странен символ ограждаше буквите — две змии, захапали опашките си и оформящи кръг.

* Пандемониум — свърталище на демони, пъкъл. — Бел. прев.

Теса се намръщи.

— Какво означава това?

— О, не се безпокой — рече госпожа Блек, която вече бе влязла и бе седнала на едно от по-удобните места. Вътре каретата бе богато украсена, със седалки, покрити с червено кадифе и златни завеси, закриващи прозорците.

Госпожа Дарк помогна на Теса да се настани, след което се качи след нея. Докато Теса сядаше на едно от местата, госпожа Блек затвори вратата зад сестра си, и така скри сивото небе. Когато се усмихна, зъбите й блеснаха, сякаш бяха от метал.

— Настани се удобно, Тереза. Пътят е дълъг.

Теса постави ръка върху механичния ангел, успокоявайки се от равномерното му тиктакане.

Каретата потегли в дъжда.

ШЕСТ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО

1

Къщата на мрака

Оттатък този свят на гняв и скръб надвисва Ужас, изтъкан от мрак. Уилям Ърнест Хенли, „1пу1сШ5"*

* Превод Ивайло Динков.

— Сестрите биха искали да ви приемат в покоите си, госпожице Грей.

Теса остави книгата, която четеше, на нощната си масичка и се обърна към Миранда, която стоеше на вратата на малката й стая, точно както правеше всеки ден по това време, носейки едно и също съобщение. Теса й отговаряше да я изчака в коридора и Миранда излизаше от стаята, за да се върне със същите думи десет минути по-късно. Ако след няколко опита Теса не дойдеше доброволно, Миранда я сграбчваше и завличаше насила надолу по стълбите към горещата, смрадлива стая, в която я чакаха Сестрите на мрака.

Това се случваше всеки ден през първата седмица от престоя на Теса в имението, което наричаше Къщата на мрака, докато един ден тя не разбра, че няма смисъл да се противи и да хаби сили. Сили, които бе по-добре да бъдат съхранени за по-подходящ момент.

— Един момент, Миранда — каза Теса. Слугинята направи непохватен реверанс и излезе от стаята, като затвори вратата зад гърба си.

Теса се изправи и огледа малката стаичка, станала неин затвор през последните шест седмици. Тя бе тясна, с тапети, изрисувани с цветя и почти никаква мебелировка. Имаше само една обикновена чамова маса с бяла покривка, на която се хранеше, тясно месингово легло, на което спеше, напукан умивалник и порцеланово гърне за ежедневната хигиена, рафт на прозореца, върху който да поставя книгите си и на който всяка сутрин издраскваше резка, за да отброява отминаващите дни.

Тя прекоси стаята, за да отиде до огледалото и приглади косите си. Сестрите на мрака, както всъщност те самите предпочитаха да се наричат, искаха тя да е спретната, макар друго във външния й вид да не ги интересуваше. Това не бе толкова лошо, тъй като отражението, което видя, когато се погледна в огледалото, я накара да потръпне. Овално, бледо лице, с дълбоки сиви очи, измъчено и без надежда в изражението. Носеше грозна, черна старомодна дреха, която Сестрите й бяха дали веднага след като бяха пристигнали. Въпреки обещанията им, куфарът с багажа й така и не се появи повече. Сега тази дреха бе единствената, която имаше.

Теса бързо отвърна поглед от огледалото.

Никога досега не й се беше налагало да се извръща от огледало. Макар според всички Нат да бе наследил прословутата красота на майка им, Теса бе съвсем доволна от външния си вид: кафява коса и спокойни, сиви очи. Джейн Еър бе имала кафява коса, както и много други известни героини. Освен това не бе толкова лошо, че е висока. Наистина бе по -висока от повечето момчета на нейната възраст, но леля й Хариет винаги казваше, че елегантната висока жена изглежда царствено.

Сега обаче в нея нямаше нищо царствено. Изглеждаше изпита и опърпана като плашило. Зачуди се дали Нат би я познал, ако я види такава.

Сърцето я заболя, като се сети за него. Нат. Той бе човекът, заради когото правеше всичко това. Понякога й бе толкова мъчно за него, че се чувстваше сякаш е глътнала натрошени стъкла. Без него бе съвсем самичка на този свят. Нямаше си никой друг. Никой, който да го е грижа дали е жива или мъртва. Понякога ужасът на тази мисъл заплашваше да я завладее напълно, да я захвърли в бездънна яма на черен мрак, от който няма измъкване.

Ако никой в света не го е грижа за теб, съществуваш ли наистина?

Ключалката изщрака и прекъсна мислите й. Вратата се отвори и на прага се появи Миранда.

— Време е да дойдете с мен — каза тя — госпожите Блек и Дарк чакат.

Теса я погледна с неприязън. Не можеше да прецени на колко години е Миранда. На деветнайсет? На двайсет и пет? Гладкото й, кръгло лице сякаш нямаше възраст. Косата й, силно опъната назад, имаше цвета на кална вода. Очите й бяха изпъкнали като на жабок и й придаваха изражение, сякаш е постоянно изненадана. Теса реши, че трябва да е роднина с кочияша на Сестрите, който имаше същият неестествен поглед.