Ангел с часовников механизъм

Теса зяпна. Дамите не споделяха такива неща в изискана компания. Или в каквато и да било компания. Но пък, може би при вампирите бе по -различно. Така или иначе, всички бяха смаяни, освен Уил, който, както обикновено, едвам сдържаше смеха си.

— Колко мило — каза Шарлот след кратка пауза.

— Така е — съгласи се Камила и се изправи, — а сега, ако може някой да ме придружи до изхода. Става късно, а още не съм се хранила.

Шарлот, която наблюдаваше Теса загрижено, каза:

— Уил, Джем, бихте ли отишли?

Теса гледаше как двете момчета обкръжават Камила като стражи — каквито всъщност си бяха — и я изведоха от помещението. Като стигна прага, вампирът се обърна, погледна през рамо и се усмихна. Бледите й руси кичури се спускаха от двете страни на лицето й. Бе така красива, че Теса усети да я пронизва болка, която притъпи инстинктивното чувство да избяга.

— Ако го направиш — каза Камила, — ако успееш, независимо от това дали намериш брат си или не, ти обещавам, малка превръщенко, че няма да съжаляваш.

Теса потръпна, но Камила вече си бе тръгнала. Движеше се така бързо, сякаш се бе изпарила. Намръщена, Теса се обърна към Шарлот:

— Какво мислиш, че имаше предвид, като каза, че няма да съжалявам?

Шарлот поклати глава.

— Не зная — въздъхна тя, — ще ми се да е искала да каже, че ще си сторила нещо добро и това ще е утеха, но това е Камила, така че...

— Всички вампири ли са такива? — попита Теса. — Студени?

— Ами повечето от тях са живели много дълго време — каза Шарлот дипломатично, — не виждат нещата като нас.

Теса постави пръсти върху болящите я слепоочия.

— Да, наистина — съгласи се тя.

От всички черти на вампирите, които смущаваха Уил — безшумното им придвижване, нечовешки ниския тембър на гласа им — най го притесняваше миризмата им. Или по-точно липсата й. Всички човешки същества миришеха на нещо — пот, сапун, парфюм, но вампирите не. Те бяха като восъчни кукли.

Пред него Джем държеше последната врата, която водеше от Храма към преддверието на Института. Мястото бе изградено така, че вампирите и други подобни същества да могат да го използват, но Камила не можеше да влезе по-навътре в Института. Затова изпращането й бе повече знак на любезност, а и гарантираше, че няма да се натъкне на свята земя, което би било опасно за нея.

Камила мина покрай Джем, без да го поглежда, а Уил я последва, спирайки се само, за да прошепне на Джем:

— Не мирише на нищо!

Джем изглеждаше шокиран.

— Подуши ли я?

Камила, която ги чакаше на следващата врата, се обърна към тях и се усмихна.

— Знаете ли, чувам всичко, което казвате — каза тя. — Вярно е, вампирите нямат миризма. Това ни прави добри хищници.

— Както и отличния слух — вметна Джем и остави вратата да се затвори зад тях. Стигнаха изхода. Камила постави ръка на дръжката на вратата, като че бързаше да си тръгне, ала изражението на лицето й бе спокойно, когато се обърна към двете момчета.

— Погледнете се само — черно и сребърно. Ти можеш да бъдеш вампир... — каза тя на Джем, — с вида си, с бледността си. А ти — обърна се към Уил, — едва ли де Куинси и хората му ще се усъмнят, че си мой ратай.

Джем гледаше Камила с погледа, за който Уил смяташе, че може да натроши стъкло и каза:

— Защо правите всичко това, лейди Белкор? Този ваш план за де Куинси... защо?

Камила се усмихна. Уил трябваше да признае, че е красива — но пък повечето вампири бяха такива. Тяхната красота винаги му бе изглеждала като тази на изсушените цветя — хубави, но мъртви.

— Това, което прави, тежи на съвестта ми.

Джем поклати глава.

— Не мисля. Може би сте от типа, които биха се пожертвали заради убежденията си, но нещо не ми се вярва. Повечето от нещата, които правим, са по лични причини. Любов, омраза...

— Или отмъщение — добави Уил. — Все пак от година знаете какви неща се случват там, а идвате при нас чак сега.

— Това е заради госпожица Грей.

— Но не само, нали? — рече Джем — Теса е вашата възможност, но причината, мотивът, е друг. — Той наклони глава. — Защо мразите де Куинси толкова много?

— Не смятам, че това е твоя работа, малък сребристи ловецо — каза Камила и оголи зъбите си, които блеснаха като мраморни върху червените й устни. Уил знаеше, че вампирите могат да показват зъбите си по своя воля, но бе изнервящо. — Какво значение имат мотивите ми?

Уил отговори вместо Джем, като предполагаше какво мисли той.

— Защото не можем да ви се доверим. Може би това е капан. Шарлот не би го повярвала, но това не го прави невъзможно.

— Да е капан? — подигра се Камила. — И да си навлека гнева на Клейва? Не мисля!

— Лейди Белкор — каза Джем, — каквото и да ви е обещала Шарлот, ако искате помощта ни, ще трябва да отговорите на въпроса.