Авемпарта

- Трябва да се връщам. Жената ще ме търси. Ела, Тракия. Доведи и приятелите си - поведе ги към къщиците. - В името на Мар, момиче, откъде си взела тази рокля?

Докато останалите се раздвижиха, Ройс остана на мястото си. Ейд-риън му хвърли любопитен поглед, но продължи с другите. Партньорът му остана на пътеката, наблюдавайки как селяните бързат да оползотворят последните остатъци дневна светлина: носейки вода, окачайки дрехи, събирайки животни. Пърл обикаляше около кладенеца със сведено само до две прасета стадо. Мей Дръндъл излезе от къщата си с дръпната забрадка и висяща сива коса. За разлика от останалите, тя се движеше бавно. Тя отиде встрани от дома си, където имаше три забити в земята дъски, подобно на маркировките на Касуелови. Постоя права за миг, сетне коленичи за известно време и накрая се прибра обратно вътре. Тя бе последният прибрал се жител на селото.

Навън останаха само Ройс и мъжът до кладенеца.

Който не беше фермер.

Ройс го бе забелязал от мига, в който се бяха завърнали. Дългата му стройна фигура мълчаливо се опираше на излака, отпочивайки в сенките, така че почти се сливаше с фона. Косата му се лееше свободна по раменете: тъмна с редки сребърни жилки. Имаше високи скули и дълбоки мрачни очи. Обгърналата го дълга роба блестеше с последните слънчеви лъчи. Бе неподвижен. Очевидно чакането не го безпокоеше и бе отлично обучен в изкуството на търпението.

Не изглеждаше стар, но крадецът не се оставяше това да го заблуди. Мъжът не се бе променил особено, откакто преди две години Ройс, Ейд-риън, младият принц Олрик и монах на име Майрън му бяха помогнали да избяга от затвора Гутария. Цветът на робата му беше различен, ала пак неопределим. Колебанието на Ройс този път варираше между тюркоазено и тъмно зелено. Както винаги, широките ръкави скриваха отсъствието на ръце. Също така си бе пуснал брада.

Наблюдаваха се един друг, сетне Ройс мълчаливо прекоси поляната. Два призрака, срещащи се на кръстопът.

- Отдавна не сме се виждали, Есра. Или да те наричам господин Хаддон?

Мъжът наклони глава, повдигайки очи.

- И аз се радвам да те видя, Ройс.

- Откъде знаеш името ми?

- Магьосник съм. Или това ти е убягнало при последната ни среща?

Ройс помълча и се усмихна:

- Знаеш ли, може и да е. Дали няма да е по-добре да ми го запишеш, за да не го забравям повече?

Есрахаддон повдигна вежда:

- Това беше малко грубо.

- Откъде знаеш кой съм?

- Гледах Конспирацията за короната в Колнора. Намерих декорите за жалки и оркестрацията отвратителна, но историята си струваше. Особено ми хареса дръзкото бягство от кулата, а малкият монах беше много забавен - любимият ми образ. Също останах доволен, че в историята нямаше магьосник. Чудя се кому трябва да благодаря за този пропуск; определено не на теб.

- Те също не използваха истинските ни имена. Така че ти как ги узна?

- Ти как би узнал името си, ако беше на мое място?

- Щях да питам хора, които знаят. Та кого си питал?

- Ти би ли ми казал?

Ройс се намръщи:

- Има ли въпрос, на който да не отговаряш с друг такъв?

- Съжалявам, навик е. Бях учител през по-голямата част от живота си на свобода.

- Речта ти се е променила - отбеляза Ройс.

-Благодаря ти за наблюдателността. Много се постарах. Стоях в много таверни през последните две години и слушах. Езиците ми се удават, говоря няколко. Още не зная всички разговорни думи, но не беше трудно да се нагодя към общата граматика. В крайна сметка е същият език, само дето говореният от вас диалект е малко... по-опростен от това, на което аз бях свикнал. Като да говориш с груб акцент е.

- Значи си открил кои сме, като си гледал лоши пиеси и си научил езика, слушайки пияници. Сега ми кажи защо си тук и по-важно, за какво сме ти ние?

Есрахаддон се изправи и бавно обиколи кладенеца. Погледна към земята, където последните слънчеви лъчи прозираха през листата.

- Бих могъл да ти кажа, че се крия тук и това би прозвучало достоверно. Бих могъл също да река, че съм научил за съдбата на това село и съм дошъл да се притека на помощ, защото така правят магьосниците. Разбира се, и двамата знаем, че няма да повярваш на тези отговори. Така че нека спестим време. Защо ти не ми кажеш защо съм тук? Тогава можеш да се опиташ да прецениш по реакцията ми дали си прав или не, тъй като тъй или иначе възнамеряваш да постъпиш така.

- Всички магьосници ли са били толкова досадни като тебе?

- Много по-зле, страхувам се. Аз бях един от най-младите и най-милите.

Млад мъж - май името му беше Тад, помисли си Ройс - изтича с кофа в ръка.

- Става късно - тревожно каза той, докато пълнеше съда с вода. Няколко ярда по-натам Ройс видя жена да се мъчи да вкара упорит козел в къщата, докато момче го буташе отзад.

- Тад! - извика мъж и момчето се обърна рязко.

-Ида!

То се усмихна, кимна им, грабна кофляка и изтича обратно по пътя, същевременно съумявайки да разлее половината вода.