Авемпарта

- Това е лудост - каза Ръсел. - Колко наивни смяташ, че сме? Това грибнещо си там уби десетки хора. Не е някаква илюзия.

- Не, почакайте - намеси се дякон Томас, ръкомахайки сред морето от хора. Те направиха място на свещеника, който все още бе вдигнал ръка със замислен поглед. - Имало е звяр на име Гиларабрин. Научих за него в семинарията. По време на Великите елфически войни те били използвани от Ериванската империя, отвратителни бойни зверове, които опустошавали земята и убивали стотици. Цели градове и армии са ставали тяхна жертва. Никакво оръжие не можело да ги нарани.

- Добре познаваш историята си, дяконе - каза Есрахаддон. - Ги-ларабрините били унищожителни оръжия. Интелигентни, могъщи, тихи убийци от небесата.

- Как би могло подобно нещо да оцелее след толкова дълго? - попита Ръсел.

- Те не са естествени. Не могат да умират, защото изобщо не са живи - не и по разбирания от нас начин.

- Изглежда ще ни трябват повече дърва - промърмори Ейдриън.

Докато слънцето залязваше, фермерите снабдяваха замъка с провизии за през нощта. Жените и децата се събраха под защитата на дебелите греди на къщата, а мъжете използваха последните остатъци от дневна светлина, за да струпат кладите. Ейдриън бе организирал групи за сеч, завличане и натрупване на купите, така че с падането на нощта имаха приготвени шест клади около стената и една в центъра на двора. Заляха ги с масло и животинска мас, за да се запалят по-бързо. Нощта щеше да бъде дълга и не искаха огньовете да угасват, нито запалването им да се проточи.

- Ейдриън! - викаше Тракия, докато тичаше като обезумяла из двора.

- Тракия - каза работещият до последната минута по дворния огън Ейдриън, - стъмва се. Какво правиш извън къщата?

- Баща ми го няма - проплака тя. - Претърсих целия замък. Никой не го е виждал да влиза. Трябва да си е останал у дома. И ако той е единственият изолиран тази нощ...

- Ройс! - извика Ейдриън, но не бе необходимо, тъй като Ройс вече извеждаше оседланите им коне.

- Тя попадна първо на мен - обясни крадецът, докато му подаваше юздите на Мили.

- Проклетият стар глупак - каза Ейдриън, докато навличаше ризата си, вземаше оръжията и се качваше на седлото. - Казах му за замъка.

- Аз също - лицето на момичето представляваше застинала маска на страх.

- Не се притеснявай, Тракия. Ще го доведем жив и здрав.

Пришпориха животните и излязоха през портата в галоп.

* * *

Терън седеше сред руините на дома си на дървен стол. Малък огън гореше в плитък изкоп точно на прага. Небето най-сетне се бе почернило и той можеше да види звезди. Вслушваше се в нощната музика на жаби и щурци. В далечината се обади бухал. Огънят пращеше и пропукваше. Като фон на всичко това се долавяше приглушеното бучене на водопадите. Комарите нападнаха беззащитната къща. Връхлитаха на рояци, кацаха и хапеха. Старецът не им обръщаше внимание. Седеше и се взираше в спомените, както бе правел всяка нощ.

Очите му се спряха на люлката. Терън си спомняше как я построи за първия си син. Той и Ади бяха решили да кръстят първородния си син Хикъри - хубаво, силно, издръжливо дърво. Бе обхождал гората в търсенето на идеалното дърво и един ден го намери на хълм, обляно в слънчева светлина, като че посочено от боговете. Всяка вечер Терън внимателно бе работил върху люлката, така че да издържи дълго време. И петте му деца бяха спали в нея. Хикъри умря преди да навърши годинка от нена-зована болест. Всичките му синове бяха умрели рано - с изключение на Тад, който се бе превърнал в хубав силен мъж. Бе се оженил за красиво момиче на име Емма и когато им бе родила внук, го кръстиха Хикъри. Терън си бе мислел, че светът най-накрая му се отплаща за преживените страдания - че незаслужената смърт на първородния му син е овъзмезде-на чрез живота на първия му внук. Но сега всичко бе изгубено. Оставаше само опръсканото с кръв легълце на пет мъртви деца.

Зад люлката лежеше една от двете рокли на Ади. Отвратителен окъсан парцал, но в неговите навлажнени очи изглеждаше прекрасна. Ади беше добра съпруга. За повече от тридесет години го бе следвала от един неприветлив град в друг, докато той се опитваше да открие място, което да може да нарече свое. Никога не бяха имали много и много пъти дори гладуваха. Неведнъж се бе случвало и да са на ръба на измръзването. През цялото това време, той не я чу да се оплаква нито веднъж. Тя се бе грижила за скъсаните му дрехи и счупените му кости, готвеше и се грижеше за него, когато той се разболееше. Бе си останала мършава, винаги заделяйки по-голямата част от храната за него и децата. Дрехите й бяха най-зле изглеждащите в цялото семейство. Тя беше добра съпруга, а Те-рън не можеше да си спомни някога да й е казвал, че я обича. Преди никога не бе му се струвало важно. Звярът бе отнел и нея, грабнал я по пътя й между селото и фермата. Бе се опитал да запълни празнината с Емма, което го улесни да продължи напред. Беше избягвал да мисли за това, като стоеше фокусиран върху целта, но сега целта бе мъртва и къщата се бе сринала.