Авемпарта

Какво ли е било, когато звярът е дошъл?

Били ли са живи, когато ги е отнасял? Дали са страдали?

Тези мисли тормозеха фермера, когато щурците внезапно замлъкнаха.

Той се изправи с коса в ръка, готов да посрещне мрака, когато чу причината за затихването им. По пътеката прогърмяха коне и двамата мъже, които Тракия бе наела, се появиха в светлината на огъня.

* * *

- Терън! - извика Ейдриън, когато двамата с Ройс се озоваха в двора на фермата. Слънцето бе залязло, светлината си беше отишла, а старецът бе наклал подканящ огън: само дето не те бяха очакваните гости. - Да вървим. Трябва да те заведем обратно в замъка.

- Вие вървете - изръмжа старикът. - Не съм ви молил да идвате тук. Това е моят дом и ще остана тук.

- Дъщеря ти има нужда от теб. Качвай се на коня. Нямаме много време.

- Никъде няма да ходя. Тя е наред. Тя е с Ботуикови. Те ще се погрижат добре за нея. Сега изчезвайте от земята ми.

Ейдриън слезе от коня и отиде до фермера, който стоеше здраво стъпил като вкоренено дърво.

- Упорито магаре. Или се качвай на коня, или аз ще те поставя там.

- В такъв случай ще се наложи ти да го сториш - каза фермерът, оставяйки косата и скръствайки ръце.

Ейдриън погледна през рамо към Ройс, който мълчаливо стоеше на Мишка:

- Защо не помагаш?

- Не е моята област. Вече, ако го искаш мъртъв, мога да помогна.

Ейдриън въздъхна:

- Моля те, ела с нас. Заради теб всички ще умрем тук.

- Както казах, не съм ви карал да идвате.

Ейдриън изруга, докато си сваляше оръжията и ги окачаше на седлото.

- Внимавай - каза му Ройс, като се приведе. - Стар е, но изглежда як.

Ейдриън рязко се хвърли към фермера и го повали на земята. Терън бе по-едър от него, с могъщи закалени от дългогодишната работа ръце, но Ейдриън беше бърз и ловък. Двамата сумтейки се търкаляха из прахта, вкопчени в борба, докато всеки се опитваше да вземе надмощие.

- Това е толкова глупаво - промърмори Ейдриън, изправяйки се на крака, - ако просто се качеше на коня и...

- Ти се качвай на коня. Изчезвайте оттук и ме оставете! - изрева Терън, докато се мъчеше да си поеме дъх, превит с опряна на коляното ръка.

- Може би сега ще ми помогнеш? - каза на Ройс Ейдриън.

Крадецът подбели очи и слезе от коня:

- Не очаквах да имаш такива затруднения.

- Не е лесно да усмиряваш по-едър от теб човек, опитвайки се да не го нараниш.

- Това ти е проблемът. Защо не опитаме да го нараним?

Терън ги очакваше със солидна сопа в ръка и решителен поглед.

Ейдриън въздъхна:

- Не мисля, че имаме избор.

- Татенце! - извика Тракия, докато изтичваше в светлината на огъня. - Татенце! - извика тя още веднъж и прегърна фермера.

- Тракия, какво правиш тук? - викна Терън. - Не е безопасно.

- Дойдох да те взема.

- Оставам тук - той я отдели от себе си и я избута. - Сега си прибери наетите главорези и отивай у Ботуикови веднага. Чуваш ли ме?

- Не - проплака Тракия, протягайки ръце. - Няма да те оставя.

- Тракия - изрева той, едрата му фигура бе извисена над нея, - аз съм ти баща и ще правиш каквото ти казвам!

- Не! - изкрещя момичето в отговор и светлината на огъня проблесна върху мокрите й бузи. - Няма да те оставя да умреш. Ако щеш ме нап-ляскай, но ще трябва да дойдеш в замъка, за да го сториш.

- Малка глупачка! Ще си намериш смъртта. Не знаеш ли това?

- Не ми пука! - гласът й стана пронизителен, ръцете: свити в юмруци и притиснати до тялото й. - Каква причина имам да живея, ако собственият ми баща, единственият останал на света мой близък, ме мрази толкова силно, че по-скоро би умрял, отколкото да ме погледне?

Терън стоеше като гръмнат.

- Отначало - започна тя с треперещ глас - си мислех, че искаш да се убедиш, че никой друг няма да умре. Сетне... не знам, може би че искаш да почетеш паметта им. След това - че искаш отмъщение. Може би омразата те изяждаше отвътре. Но нищо от това не е истина. Ти просто искаш да умреш. Ти се мразиш - мразиш и мен. На този свят не е останало нищо, заради което да живееш.

- Не те мразя - каза Терън.

- Напротив. Мразиш ме, защото съм виновна. Зная какво значеха за теб и се будя всяка сутрин с тази мисъл - тя обърса сълзите си, колкото да може да вижда. - Ако се бе случило на мен, щеше да стане точно както с майка: щеше да забиеш дъска с моето име в Стоуни Хил и на следващия ден да възобновиш работата си. Щеше да направляваш плуга и да благодариш на Марибор за добротата, че е пощадил сина ти. Аз трябваше да бъда тази, която да умре, но не мога да променя случилото се, нито твоята смърт ще вдигне сина ти от гроба. Нищо няма да го стори. И все пак, ако всичко, което мога да направя сега - ако всичко, което ми е останало - е да умра тук с теб, тогава точно това и ще сторя. Няма да те оставя, татко. Не мога. Просто не мога - тя падна на колене, изтощена и с отпаднал гласа промълви: - поне най-накрая ще бъдем заедно.

Тогава, като в отговор на думите й, гората около тях утихна отново. Този път жабите и щурците замлъкнаха толкова рязко, че тишината им се стори оглушителна.