Авемпарта

- Не вещае нищо добро, че тронът на Меленгар бе завзет с кръв. Ни-то че родът Есендън отдава само привидна почит на църквата. А търпимостта на кралството ви към елфите е отвратително. Оставяте тези долни зверове да се разхождат необезпокоявани. Новрон никога не би позволил подобно нещо. Църквата ни учи, че елфът е зараза. Те трябва да бъдат превити в слугуване или унищожени напълно. Те са като плъхове, а Ме-ленгар е съседната купчина дърва. Да, не се съмнявам, че Олрик ще продължи да следва бащината си политика. И двамата бяха родени с капаци. Задават се промени и отсега виждам, че Меленгар няма да прояви достатъчно разум да се огъне по посока на вятъра. Още по-добре за Дънмор, смятам.

Ариста отвори уста, но кралят вдигна пръст.

- Това интервю е приключено. Върнете се при брат си и му предайте, че сме изпълнили дълга си да се срещнем с вас и не сме впечатлени.

Кралят и кралицата се изправиха заедно и напуснаха през страничната арка, оставяйки два празни дървени стола срещу Ариста. Елфът, който стоеше наблизо, я наблюдаваше напрегнато, но не каза нищо. Тя полувъзнамеряваше да произнесе остатъка от подготвената си реч. Нямаше да бъде по-малко излишно, а празните кресла щяха да бъдат значително по-учтиви.

Тя въздъхна. Раменете й се отпуснаха. Можеше ли да стане по-зле? Тя се обърна и излезе, слушайки как прелестната й рокля шумоли.

Стъпи извън портата на замъка и погледна надолу към града. Дълбоки следи прорязваха неравните кални пътища, обсипани с толкова камъни, че повече приличаха на коритата на пресъхнали реки. Слънцето бе избелило стегнатите редове дървени къщи до бледосиво. Повечето от жителите носеха бозави дрехи от сурова вълна или лен. Десетки хора с изтощени лица седяха по ъглите или се разхождаха безцелно с увиснали ръце. Изглеждаха невидими за минаващите покрай тях. Това бе първото посещение на Ариста в Гламрендор, столицата на Дънмор. Тя поклати глава и промърмори тихо:

- И ние не сме впечатлени.

Напук на скромния вид, градът гъмжеше, но тя подозираше, че малцина от щуращите се наоколо са местни. Бе лесно да се види разликата. Приходящите носеха обувки. Каруци, карети и коне прехвърчаха през центъра на столицата - всички отправили се на изток. Църквата бе оповестила, че турнирът е отворен за всички - благородници и простолюдие. Мнозина бяха видели в това шанс за слава и богатство.

Собствената й карета със знамето на Меленгар изчакваше. Хилфред държеше вратата. Бърнис седеше вътре с поднос сладки в скута и усмивка на лице.

- Как мина, скъпа? Бяхте ли впечатляваща?

- Не, не бях, но също така и не сме във война, така че предполагам трябва да благодаря на Марибор за това му благоволение - тя седна срещу дойката, опитвайки се да прибере цялата рокля вътре, преди Хилфред да затвори вратата.

-Искате ли джинджифилово човече? - запита Бърнис, подавайки подноса с поглед на съжаление, който включваше издаването напред на долната й устна. - То непременно ще облекчи болката ви.

- Къде е Саули? - запита тя, хвърляйки поглед към хуманоидните сладки.

- Каза, че има неща за обсъждане с архиепископа и че ще пътува в каретата на Негова милост. Надяваше се да нямате нищо против.

Ариста нямаше нищо против и само съжаляваше, че Бърнис не е последвала примера му. Бе уморена от постоянната компания и й липсваше усамотението на кулата. Взе си бисквитка и усети каретата да се разклаща, когато Хилфред се покатери при кочияша. Каретата заподскача по каменистия път.

- Стари са - каза с пълна уста Ариста. Сладките бяха твърди и песъчливи.

Бърнис изглеждаше ужасена:

- Толкова съжалявам.

- Откъде ги взе?

- Малка пекарна... - тя понечи да покаже през прозореца, но движението на каретата я обърка. Тя се огледа, сетне се предаде и свали ръка. -О, сега не мога да кажа, но беше много хубав магазин и си помислих, че може да имате нужда - знаете - от нещо, което да ви накара да се почувствате по-добре след срещата.

- Да се нуждая?

Бърнис кимна с изкуствена усмивка и като се протегна, потупа принцесата по ръката:

- Вината не е ваша, мила. Наистина не е справедливо Негово Величество да ви поставя в тази позиция.

- Трябва да си стоя в Медфорд и да приемам кандидати - предположи Ариста.

- Точно така. Това просто не е правилно.

- Тази бисквитка също - тя постави човечето обратно на подноса (без левия крак, който бе отхапала). Сетне започна да прочиства езика си с предните си зъби като налапала косъм котка.

- Поне Негово Кралско Величество трябва да е бил впечатлен от вида ви - каза Бърнис, оглеждайки я с гордост. - Красива сте.

Ариста и хвърли кос поглед:

- Дрехата е красива.

- Разбира се, но...

- О, мили Марибор! - прекъсна я Ариста, надничайки през прозореца. - Колко са сега? Все едно пътувам с армия.