Аз, вещицата

— Опитваш се да загърбиш магическите си способности, точно както смяташ, че са го правили учените, за които пишеш, преди стотици години. Проблемът е — продължи той тихо, — че не е проработило. Дори човешките същества не могат изцяло да изгонят магията от живота си. Ти самата го каза. Тя непрекъснато се връща.

— Различно е — прошепнах аз. — Това е моят живот. Аз мога да контролирам собствения си живот.

— Не е различно. — Гласът му бе спокоен и уверен. — Можеш да се опиташ да прогониш магията, но няма да се получи, точно както не се е получило при Робърт Хук и Исак Нютон. И двамата са знаели, че е невъзможно светът да съществува без магия. Хук е бил блестящ в способността си да обмисля тримерно научните проблеми и да създава инструменти и експерименти. Но така и не е успял да достигне пълния си потенциал, защото се е боял от мистериите на природата. Нютон? Той е притежавал най-безстрашния интелект, който познавам. Не се е плашил от невидимото и необяснимото — напротив, прегърнал го е. Като историк знаеш, че става въпрос за алхимията и вярата му в необозримите, мощни сили на растежа и промяната, които са го довели до теорията за гравитацията.

— Е, значи аз съм като Робърт Хук — отвърнах. — Няма нужда да се превръщам в легенда като Нютон. — Или като майка ми.

— Страхът е направил Хук огорчен и завистлив — предупреди ме Матю. — Цял живот се е озъртал и е измислял експерименти, които са извършвали други хора. Така не се живее.

— Няма да ползвам магия в работата си — заявих аз инатливо.

— Ти не си като Хук, Даяна — скастри ме строго Матю. — Той е бил обикновено човешко същество и е съсипал живота си, като се е опитал да се съпротивлява на очарованието на магията. Ти си вещица. Ако постъпиш като него, това ще те унищожи.

Страхът започна да си проправя път в мислите ми и да ме отблъсква от Матю Клермон. Той беше неустоим и успяваше да ме убеди, че е възможно да си свръхестествено същество без страхове и угризения. Но също така бе вампир и не можеше да му се има доверие. И грешеше за магията. Нямаше начин да е иначе. Ако не грешеше, значи целият ми живот е бил безсмислена борба с въображаем враг.

И аз сама си бях виновна, че се страхувах. Бях пуснала магията в живота си — и то против волята си — и бях позволила в него да се промъкне и вампир. След него се бяха втурнали и десетки други свръхестествени същества. Като си спомних как магията допринесе за загубата на родителите ми, усетих първите признаци на паника — започнах да дишам повърхностно и да изтръпвам.

— Животът без магия е единствената форма на оцеляване, която познавам, Матю. — Стараех се да дишам бавно, за да не позволя на чувствата да ме завладеят, но ми беше трудно да го постигна с призраците на майка ми и баща ми в стаята.

— Ти живееш в лъжа, и то неубедителна лъжа. Мислиш, че можеш да минеш за човешко същество. — Тонът на Матю беше делови, почти клиничен. — Но не успяваш да заблудиш никого друг, освен себе си. Виждал съм как те гледат. Знаят, че си различна.

— Това са глупости.

— Всеки път, когато погледнеш Шон, той загубва ума и дума.

— Падаше си по мен, когато бях студентка — опитах се да омаловажа думите му.

— Все още си пада по теб, но не е там въпросът. Да не би и господин Джонсън да е сред твоите обожатели? Той се чувства почти толкова зле, колкото и Шон, трепери и при най-малката промяна в настроението ти и се тревожи, ако се наложи да те настани на различно от обичайното ти място. И това не се случва само с човешките същества. Уплаши абат Берно почти до смърт, когато се обърна и го изгледа.

— Монахът в библиотеката? — не повярвах на ушите си. — Ти го уплаши, не аз!

— Познавам абат Берно от 1718 година — отвърна равно Матю. — И той ме познава достатъчно добре, за да се страхува от мен. Запознахме се на празненство в дома на херцога на Шандос, където изпълняваше ролята на Дамон в „Акид и Галатея“ на Хендел. И те уверявам, че не моята, а твоята сила го стресна.

— Този свят принадлежи на хората, Матю, а не на приказните герои. Хората ни превъзхождат числено и се боят от нас. А няма по-голяма сила от човешкия страх — нито магията, нито вампирските способности. Нищо.

— Страхът и отрицанието са двете неща, в които хората са най-добри, Даяна, но това не е път, по който би трябвало да върви една вещица.

— Аз не се боя.

— Напротив — възрази той тихо и се изправи на крака. — И смятам, че стана време да те закарам до вас.

— Виж какво — започнах аз, защото нуждата от информация за ръкописа успя да победи всичките ми други мисли, — и двамата се интересуваме от Ашмол. Вампир и вещица не могат да бъдат приятели, но би трябвало да могат да работят заедно.

— Не съм сигурен в това — изрече безстрастно Матю.

Мълчахме по обратния път към Оксфорд. Хората имат много погрешна представа за вампирите, мислех си аз. За да ги направят по-страшни, ги описват като кръвожадни. Но у Матю ме плашеха повече отчуждеността, изблиците на гняв и внезапните промени в настроението.

Когато пристигнахме пред „Ню Колидж“, Матю извади рогозката ми от багажника.