Аз, вещицата

— Откакто Луиза отиде на Барбадос. Аз пък заминах в Югоизточна Азия и се озовах в Гоа през дъждовния период. Нямаше какво друго да правя, освен да пия прекалено и да изучавам Индия. Тогава йогите бяха по-различни, по-духовни от повечето учители днес. Запознах се с Амира преди години, на една конференция в Мумбай. Щом я видях как преподава йога, разбрах, че притежава качествата на старите учители. Освен това не споделяше предразсъдъците на другите вещици за общуването с вампири. — В гласа му се прокрадна горчивина.

— И я покани да дойде в Англия?

— Обясних какво е възможно да се случи тук и тя се съгласи да опита. Минаха вече десет години и всяка седмица групите й са пълни. Разбира се, Амира преподава и индивидуални уроци, най-вече на човешки същества.

— Не съм свикнала да виждам вещици, вампири и демони на едно място, да не говорим да са заедно на занимание по йога — признах си. Табутата за смесването с другите видове същества бяха много силни. — Ако ми бе казал, че това е възможно, нямаше да ти повярвам.

— Амира е оптимист и обича предизвикателствата. Отначало не беше лесно. През първите дни вампирите отказваха да са в една стая с демони и, разбира се, никой нямаше доверие на вещиците, когато и те започнаха да се появяват на заниманията. — В тона му долових и собствените му предразсъдъци. — Сега вече разбират, че повече си приличаме, отколкото различаваме, и се държат любезно с останалите.

— Може и да изглеждаме подобно — изтъкнах, преди да отпия от чая и да свия колене към гърдите си, — но със сигурност не се чувстваме по един и същ начин.

— Какво имаш предвид? — попита Матю и ме погледна съсредоточено.

— Начините, по които разбираме, че някой е като нас — свръхестествено същество — отвърнах аз объркано. — Побутванията, изтръпванията, студът.

Матю поклати глава.

— Не, не ги знам. Не съм вещица.

— И не усещаш, когато те гледам? — попитах.

— Не. А ти? — Погледът му бе искрен и предизвика познатата реакция на кожата ми.

Кимнах.

— Разкажи ми какво изпитваш. — Той се наведе напред. Всичко изглеждаше напълно нормално, но аз усещах, че капанът вече е заложен.

— Ами изпитвам… студ — започнах бавно, защото не бях сигурна доколко можех да му се доверя. — Сякаш под кожата ми се появява лед.

— Звучи неприятно. — Челото му леко се набръчка.

— Не е — уверих го искрено. — Само е малко необичайно. С демоните е най-зле — когато се взират в мен, все едно някой ме целува. — Направих физиономия.

Матю се засмя и остави чая си на масата. Подпря лакти на коленете си и остана наклонен към мен.

— Значи все пак използваш част от вещерските си способности?

Капанът щракна.

Забих поглед в пода, бях гневна, страните ми горяха.

— Ще ми се никога да не бях отваряла Ашмол, нито да бях взимала проклетото списание от полицата! Само за пети път тази година използвах магия, а и това с пералнята не би трябвало да се брои, защото ако не бях прибягнала към заклинание, щеше да стане наводнение, което да съсипе и долния апартамент.

Той вдигна и двете си ръце в знак, че се предава.

— Даяна, не ми пука дали използваш магия. Но съм учуден до каква степен го правиш.

— Не използвам магия, нито заклинания, нито дарбата си — както искаш го наричай. Не съм такъв човек. — Бузите ми бяха яркочервени.

— Не е там въпросът. Това е в кръвта ти. В костите ти. Родена си вещица, също както си родена с руси коси и сини очи.

Не бях успяла да обясня на никого досега защо отказвах да ползвам магии. Сара и Ем така и не ме разбраха. И Матю нямаше да разбере. Чаят ми изстина, а тялото ми отново се напрегна, докато се опитвах да избягвам изпитателния му поглед.

— Не го искам — казах накрая през стиснати зъби. — Не е по мое желание.

— И какъв е проблемът? Тази вечер емпатията на Амира ти дойде добре. Това е също част от магическите й способности. Да имаш дарбата на вещица не е нито по-лошо, нито по-добро от това да имаш дарбата да създаваш музика или да пишеш поезия — просто е по-различно.

— Не искам да съм различна — извиках аз, изпълнена с бяс. — Искам прост, обикновен живот… като на човешките същества. — В който няма смърт, опасност и страх да не те разкрият, помислих си, стиснала здраво устата си, за да не се изпусна да го кажа на глас. — И ти сигурно искаш да си нормален.

— Като учен ти казвам, Даяна, че такова нещо като нормалност не съществува. — Загрижеността и мекотата започваха да се изпаряват от тона му. — Нормалността е фантасмагория, измислица, която хората си разказват, за да се почувстват по-добре, когато се изправят пред неоспоримите доказателства, че случващото се около тях никак не е нормално.

Нищо, което би казал, не можеше да ме разубеди, че в свят, доминиран от хората, е опасно да си свръхестествено същество.

— Даяна, погледни ме.

Направих го, въпреки че инстинктите ми подсказваха обратното.