Аз, вещицата

Матю се бе сприятелил с Хамиш Осборн донякъде заради прямотата му, но също така и защото — за разлика от повечето демони — беше уравновесен и беше трудно да го накараш да се поддаде на чувствата си. През годините много от приятелите на вампира бяха демони — надарени, но и също така прокълнати същества. Около Хамиш обаче се чувстваше добре. Нямаше разгорещени спорове, свръхактивност или опасни депресии. Времето, прекарано с него, се състоеше от дълги мълчания, последвани от остроумни разговори, белязани от спокойното му отношение към живота.

Уравновесеността на Хамиш се бе отразила и на работата му — той не се занимаваше като останалите демони с изкуство. Имаше дарба да се оправя с пари — да ги печели и да забелязва фатални недостатъци в международните финансови инструменти и пазари. Прилагаше характерната за демоните креативност не в създаването на сонати, а в счетоводството и в разгадаването на търговията с валута, и то с такава невероятна прецизност, че го търсеха за консултации президенти, монарси и министър-председатели.

Икономическият талант на демона очароваше Матю, както и човешките същества. Хамиш обичаше да общува с хора, намираше недостатъците им за стимулиращи, а не за досадни.

Напомняха му за детството. Бе роден в семейство на застрахователен агент и домакиня. След като се запозна с дружелюбните господин и госпожа Осборн, Матю започна да разбира пристрастието на приятеля си към човешките същества.

Пукането на огъня и плътният мирис на уискито си свършиха работата и вампирът усети как започна да се отпуска. Матю се наклони напред, хванал елегантно чашата вино само с пръсти. Червената течност заискри.

— Не знам откъде да започна — поде той с треперещ глас.

— От края, разбира се. Защо вдигна телефона и ми се обади?

— Трябваше да се махна от една вещица.

Хамиш се загледа в него и забеляза явното му вълнение. И му стана ясно, че вещицата е със сигурност впечатляваща жена.

— И какво я прави толкова специална? — попита той тихо.

Матю го погледна изпод гъстите си вежди.

— Всичко.

— О! Май си загазил, а? — Заговори още по-провлачено, защото искаше да покаже съчувствие и защото беше развеселен.

Матю се засмя тъжно.

— Би могло да се каже, да.

— И има ли си вещицата име?

— Даяна. Историчка е. Американка.

— Като богинята на лова Диана — отбеляза бавно Хамиш. — Като оставим настрани древното й име, обикновена вещица ли е?

— Не — отвърна рязко Матю. — Изобщо не е обикновена.

— Аха. Ето ги и усложненията. — Хамиш се вгледа в лицето на приятеля си, търсеше знаци, че се е поуспокоил, но вместо това видя, че се опитва да го предизвика на спор.

— От семейство Бишъп е. — Матю помълча. От опит знаеше, че демонът няма как да не схване намека, колкото и лек да е той.

Хамиш прехвърляше информация наум и накрая откри каквото търсеше.

— От Салем, Масачузетс?

Матю кимна мрачно.

— Последната вещица от рода Бишъп. Фамилията на баща й е Проктър.

Демонът тихо подсвирна.

— Два пъти вещица, и то от видно магическо потекло. Винаги се целиш в най-доброто. Сигурно способностите й са много силни.

— На майка й със сигурност са. Не знам много за баща й. Но Ребека Бишъп е друга история. На тринайсет прави магии, каквито повечето вещици не успяват да овладеят за цял живот обучение и практика. А и гадателските й способности още от детството са невероятни.

— Познаваш ли я, Мат? — не се въздържа да попита Хамиш. Матю бе изживял много животи и пътят му се бе пресичал с пътищата на толкова много хора, че приятелят му не можеше да ги помни всичките.

Матю поклати глава.

— Не. Но съм слушал много да се говори за нея, и то с доста завист. Знаеш ги какви са вещиците — каза той и в гласа му се прокрадна неприязън, както винаги, когато говореше за този вид свръхестествени същества.

Хамиш пусна забележката покрай ушите си и погледна Матю над ръба на чашата си.

— А Даяна?

— Твърди, че не прави магии.

В това последно изречение имаше две сламки, които заслужаваха проучване. Хамиш започна с по-лесната.

— Какво? По никакъв повод ли? Дори за да си намери загубена обеца? Да си боядиса косата? — Демонът очевидно се съмняваше.

— Не е от жените, които се тревожат за обеци и дали косата им е боядисана. По-скоро е от онези, които бягат по пет километра, а след това цял час гребат в реката в опасно малка лодка.

— С нейния произход ми е трудно да повярвам, че не използва дарбата си. — Хамиш беше прагматик, което не му пречеше да е и мечтател. Затова така добре въртеше парите на другите. — И ти не вярваш. Или може би не си се усъмнил, че лъже. — Това беше втората сламка.