Бар „Последен шанс“

— Съжалявам, че ти досаждах с онези приказки за женитба, да забравим за тях. Нека продължим по старому.

Но Аласдър поклати глава.

— Не можем да се върнем назад.

— Можем — настоя Тара с истеричен глас, като се чудеше защо вечно й се случват лоши неща.

— Не можем.

— Какво имаш предвид? — попита тя. Знаеше, но упорито отказваше да го приеме.

— Време е да се разделим — тихо отвърна той.

За секунда Тара се престори, че не е чула нищо. Не искаше да се откаже от миналото и да прекрачи в настоящето.

— Не — нервно възрази тя. — Няма нужда. Нещата са чудесни.

— Не са. Заслужаваш някого, който ще ти даде каквото искаш. Няма смисъл да оставаш с мен. Само си губиш времето.

— Не искам. Предпочитам нашите отношения. Не желая да съм омъжена за друг.

Но колкото и разпалено да му обясняваше, че положението е чудесно, а тя — щастлива, Аласдър се държеше все по-студено. Накрая осъзна, че няма никаква надежда. Той бе взел решение още преди тя да промълви и дума.

Тара едва не полудя. В продължение на седмици се държеше истерично. Мъката й бе толкова силна, че лежеше в леглото си и виеше като животно. Накрая съседите от горния етаж не издържаха и повикаха полиция.

Тя премести уредбата в стаята си и потънала в сълзи, с часове слушаше „Свършено е“ на Рой Орбисън. Всеки път, когато песента свършваше, тя изхлипваше горчиво и я пускаше отначало. Лив и Кетрин преброиха двадесет и девет пъти само за една вечер. Понякога Тара виеше заедно с уредбата, като особено й харесваше онази част, където мелодията се качваше с една октава. „Свъъъъъъъъъършееееееееенооо-ооооо еееееее.“ Една октава нагоре. „Свъъъъъъъъъъършеее-ееееееенооооооо ееееее.“ Съседите заплашиха, че отново ще повикат полицията.

Наложи й се да вземе една седмица отпуск, а когато се върна на работа, колегите й се молеха да си бе останала у дома. Във всичките й програми имаше грешки, които съсипваха системите из цял Лондон. Работата в отдела й се удвои, тъй като хората упорито се мъчеха да оправят кашите й. Тара успяваше да поспи не повече от три часа на нощ, а през останалото време се разхождаше нервно и пушеше цигара след цигара. Нищо не правеше както трябва. Забравяше да си измие балсама от косата. Отиваше на работа в събота и се чудеше защо сградата е заключена. Шофираше до офиса, а после се прибираше с метрото. На другата сутрин, когато не намираше колата си пред къщи, решаваше, че са й я откраднали. Сваляше капачето на киселото мляко, хвърляше кофичката в боклука и гледаше тъпо капачето, като се мъчеше да разбере какво е объркала. Когато се поуспокоеше, кършеше ръце и говореше за вечерни курсове. Грънчарство, руски, глазура на торти.

Всяка седмица, когато мъката я изтормозеше до безумие, звънеше на Аласдър и го молеше за среща. Той винаги се съгласяваше и се озоваваха в леглото. Правеха див, необуздан секс, разкъсваха дрехите си, нараняваха се, изпитвайки облекчение от близостта си.

Това се случваше доста често и накрая Тара реши, че може би ще се съберат. Очевидно и Аласдър бе наранен от раздялата и още я обичаше.

Но една вечер той й отказа да се видят.

— Защо? — учуди се тя. Преди нямаше търпение.

Чу как Аласдър си поема дъх и я обзеха лоши предчувствия. Още преди да го е казал, тя разбра!

— Срещнах друга жена.

Тара спокойно затвори телефона, качи се в колата, отиде до апартамента на Аласдър и отключи с ключа, който още не му бе върнала. Завари го в кухнята да прави чай и му удари силно кроше, от което му паднаха очилата.

Продължи да го налага, без да му даде възможност да се съвземе.

— Копеле мръсно! — изкрещя тя. — Гадно проклето копеле!

Но шамарите не заличиха болката й, затова тя го удари с всичка сила в корема. Е, това вече свърши работа, помисли си тя безстрастно, докато гледаше как Аласдър се гърчи и дави.

— Али? — чу се непознат глас.

Тара се завъртя и видя до вратата закръглена блондинка.

— Какво става? — ужасено попита момичето.

Тара излезе от транса си. Блъсна злобно Аласдър в обятията на узурпаторката и си тръгна.

Кетрин и Лив не можаха да прикрият шокираните си изражения, когато им разказа какво е направила, после се опитаха да я успокоят.

— Проклетото копеле! — извикаха те в един глас. — Браво на теб! Дано да си му счупила няколко ребра.

— Престанете! — помоли ги Тара. Червената мъгла се беше разсеяла и сега направо й се гадеше от унижение. — Набих го! — изхлипа тя, като отчаяно се клатеше напред-назад. — Никога вече няма да си го върна. Смятах, че е невъзможно да се чувствам по-зле, отколкото през последните седем седмици, четири дни и шестнадесет часа, но грешах. Трябва да си легна и да вия като вълк — изплака тя и се отправи към стаята си.

Кетрин и Лив се подготвиха за Рой Орбисън, но за тяхна изненада и облекчение чуха „Чужд мъж“. После го чуха отново. И отново. И отново.

Тара се появи в хола късно вечерта.

— Ще му се обадя — заяви решително тя.

— Недей! — възпря я Кетрин, като се хвърли към телефона и го конфискува. — Ще влошиш нещата.

— Да ги влоша? — тъжно изхленчи Тара. — Как бих могла да ги влоша? Господи! Господи! Господи!

— Не, Тара, няма да му се обаждаш.