Бар „Последен шанс“

— Може и да си — намигна й той закачливо. — А може и да не си. Берил ми правеше компания.

Берил беше котката на Томас, върху която той изливаше безкрайна обич, възхищение и внимание. Тара ужасно ревнуваше и й завиждаше за безгрижния и неблагодарен начин, по който се умилкваше и получаваше любовта му, а после спокойно го изоставяше.

— Добре ли прекарахте? — попита Томас.

— Да — отговори Тара, без да изрази съжаление, че той не е дошъл на купона.

Томас и приятелите й не се разбираха и нямаше смисъл да насилват излишно нещата.

— Не си поръчах ордьовър — похвали се Тара. — Почакай само да видиш подаръците ми. Ето червилото. Не е ли прекрасно?

— Не е лошо — сви с безразличие рамене той.

Тара забеляза нещо на масичката за кафе.

— О, Томас, попълнил си застраховката на колата ми! Благодаря ти. Знаеш колко мразя да се занимавам с такива неща.

— Не казвай, че никога не правя нищо за теб — ухили се той. — И докато не сме сменили темата, купих билети за утре вечер.

— Чудесно! За кой филм?

— „Две димящи дула“. Гангстерски. Готин е.

— О! — усмивката й помръкна. — Казах ти, че искам да гледам „Повелителят на конете“ с Робърт Редфорд.

— Няма да ходя на разни лигави женски филми!

— Но…

Томас я погледна обидено и тя побърза да каже:

— Е, няма значение. Сигурна съм, че и другият ще е хубав.

Томас беше ужасно чувствителен. Това се дължеше на факта, че една неделна утрин, когато бил на седем години, намерил майка си в коридора с куфар в ръка. Попитал я изненадано къде отива, а тя се засмяла и отговорила:

— Не се прави на малоумен. Знаеш.

Той възразил, че няма представа, и тогава тя горчиво казала:

— Ние с баща ти се развеждаме.

Така Томас научил за развода и сега, двадесет и пет години по-късно, все още не можеше да прости на майка си, че е искала да си отиде, без да се сбогува с него.

— Не си длъжна да идваш, щом не искаш — Томас изглеждаше засегнат. — Но като се има предвид колко усилия положих…

— Искам да дойда — увери го тя. — Честна дума. Искам. Благодаря ти, че купи билети. Пък и на кого му се гледа старческото лице на Робърт Редфорд?

Тара забеляза пликчето с фъстъци, върху което се бе проснал Томас.

— Ммм! Вкусно!

— Не! — плясна я той по ръката.

— Днес е рожденият ми ден.

— Аз съм будната ти съвест — обясни й той. — Ще ми благодариш за това.

— Сигурно — тъжно се съгласи тя.

— Усмихни се, Тара — опита се да я развесели Томас. — За твое добро е.

— Прав си — отвърна тя и зарови из чантата си. — О, не! Свършила съм цигарите. Как е възможно? Имаш ли?

След известно колебание Томас й хвърли своите. Наведе се към нея със запалката и каза:

— Трябва да ги откажем, Тара.

— Наистина трябва.

— Струват цяло състояние.

— Така е.

— Три лири на ден, Тара. На човек.

— Знам.

— Това са двадесет и една лири на седмица. На човек.

— Знам.

— Осемдесет лири на месец. На човек.

— Знам.

Хиляда лири на година. На човек. Помисли какво можем да купим с тези пари, Тара — каза си тя наум.

— Хиляда лири на година. На човек. Помисли какво можем да купим с тези пари, Тара.

За теб не е проблем. Ти си компютърен специалист. Печелиш два пъти повече от мен.

— За мен не е проблем. Компютърен специалист съм. Печеля два пъти повече от теб — закачливо довърши Тара.

Последва кратка мрачна пауза, после Томас се ухили. Със сериозен глас като от документален филм Тара каза:

— Той беше най-стиснатият човек, когото някога съм срещала.

— Да не би да имам избор! — разгорещено се заоправдава Томас.

Всичките му приятели от колежа си бяха намерили отлично платени служби и тримесечните им премии често бяха по-високи от годишната заплата на Томас. Но той бе прекалено безцеремонен, за да очарова потенциалните си работодатели в сферата на индустрията и затова накрая бе станал учител по география. Работеше усърдно, плащаха му малко и огорчението му бе пословично. Но още по-пословична бе заядливостта му.

— Трябва да получавам поне колкото министър, защото преподавателската работа е една от най-важните — казваше често той.

— Съжалявам, забравил съм си портфейла. Ще трябва ти да платиш сметката — беше другата му любима фраза.

Познатите им смятаха, че джобовете на Томас са дълбоки, но ръцете му са къси, че портфейлът му е заключен с катинар. Винаги изскачаше пръв от таксито, за да не се набута със сметката, а плащаше питието си само ако някой друг не го направеше. Стискаше стотинката, докато не започнеше да моли за милост.

И дори не си правеше труда да се преструва на щедър. Подхранваше репутацията си на пинтия, като вместо да подрънква с дребни монети в джоба си, както правеха останалите мъже, носеше стотинките в малко кафяво бабешко портмоне със закопчалка. Веднъж Кетрин успя да го издърпа от ръката му и да го отвори, преди Томас грубо да си го върне. След това упорито твърдеше, че видяла как от портмонето излита молец.

— Неприятно ми е да сме все без пари, Тара — изхленчи Томас. — Не спираш да харчиш, а пък аз нямам какво да харча. Ще трябва да забравим за цигарите.

— Началото на месеца е най-доброто време за отказване от цигарите — засмя се Тара.

— По изключение си права.