Бар „Последен шанс“

Излезе от апартамента, като затръшва вратата, а Тара остана сама и продължи да плаче. За пропиляните години, за изгубената надежда, за жестокостта към Финтан, за срамната си самозаблуда, за щастливия живот, който й липсваше.

По едно време й се обади Кетрин, но Тара едва успя да каже няколко думи.

Запали цигара и се вторачи в нищото, като се чудеше защо винаги се проваляше.

Защо все на мен? Защо не мога да имам хубава връзка? Защо вечно се оказвам сама?

Досега се бе опитвала да пропъжда подобни мисли, но вече не успяваше.

Томас ли винаги е бил такъв кретен, или просто положението се влошаваше? Или тя не го бе разбрала? Или пък бе отказала да го разбере?

Беше в шок. Не можеше да понесе всичко това. Опита се да се залъже, че няма за какво да се тревожи. Все пак Томас й бе предложил чаша чай. Може би не беше чак толкова лош. Но този път не успя. Осъзна, че трябваше да направи нещо, за да реши проблемите си, дори това да означаваше, че животът й ще свърши.

Томас се върна след няколко часа. Държеше се непринудено, сякаш всичко бе наред и дори искаше да излязат някъде.

— Не — твърдо каза Тара. — Излез сам.

Остана в апартамента в събота вечер и се подготви да напусне Томас.

Прекара неделята с Финтан, но не спомена и дума за душевните си терзания. Не че не искаше да го направи, просто не можеше. Седеше и наблюдаваше Майло и Лив, слушаше разказа на Кетрин и си мислеше: „Ето как трябва да бъде.“

— И така, Рави — насили се да се усмихне тя, — сега знаеш защо те попитах за буса.

— Веднага ще проверя в указателя — обеща той.

— И ти смяташ, че трябва да го напусна, нали?

— Ами ти току-що каза…

— Надявах се да ми обясниш, че реагирам прекалено остро.

— Не е така — тъжно отвърна Рави.

— Ужасно съм уплашена — призна тя, като лапна поредната цигара. — От това, че ще остана сама. От старостта. Страх ме е, че никога вече няма да си намеря мъж.

— Разбира се, че ще…

— Откъде знаеш? Дебела крава като мен. О, Рави, трябваше да видиш Кетрин в събота. Развълнувана и изпълнена с трепетно очакване. Прекрасно! Все едно отново бе тийнейджърка. Дори аз го усетих.

— Да, но подобно лудо вълнение не продължава дълго — възрази той. — Дори Даниел и аз…

— Все пак — прекъсна го Тара, — ако двама души са гаджета, би трябвало поне да се харесват, нали?

— Ти не харесваш ли Томас?

— Не. И той не ме харесва. Ако ме харесваше, нямаше непрестанно да ми повтаря, че съм дебела крава. Според мен не е редно вечно да се мъчи да ме променя.

— Точно така. Опитвах се да ти го кажа.

Тара се замисли.

— Знаех го, но и не го знаех. Разбираш ме, нали?

— Да. Знаеше, но не искаше да знаеш.

Шокът внезапно отшумя и единственото, което й остана, бе гневът.

Силен, опустошителен гняв.

Глава 62

В понеделник сутрин, когато Кетрин отиде на работа, Джо вече бе там, но дори не вдигна глава.

Значи така, помисли си тъжно тя. Отново сгреших.

След миг се отпусна изморено на стола си. На бюрото й лежеше пакет, опакован в златиста хартия.

— Какво е това? — попита тя Шърмейн.

— Не знам. Беше тук, когато дойдох.

Кетрин го вдигна и опипа. Вътре имаше нещо меко и еластично.

— Отвори го — каза Шърмейн.

— Добре — кимна тя, като се чудеше дали трябва да се развълнува.

Кой освен Джо можеше да й изпрати нещо?

Опита се да свали лепенките, без да скъса красивата хартия.

— Скъсай го! — извика Шърмейн. — Хайде, момиче! Ще полудея от нетърпение.

Кетрин я послуша, разкъса хартията и от пакета се показа нещо от мека бяла пластмаса.

— Какво… — заекна Шърмейн.

Кетрин погледна подаръка и по лицето й се изписа широка усмивка.

— Какво е това? — любопитно попита Шърмейн.

— Постелка за баня — ухили се Кетрин. — За да не се подхлъзнеш, когато се къпеш.

Погледна Джо с крайчеца на окото си, но той бе съсредоточен върху монитора си. Силно съсредоточен. Кетрин забеляза, че мускулите на врата му потрепваха от усилие да не погледне към нея.

— От кого е? — подозрително запита Шърмейн.

— Нямам представа.

— Няма ли бележка?

— Не.

— Откачалки!

Кетрин пусна компютъра и видя, че имаше съобщение. Беше съвсем кратко. „За да не се подхлъзнем следващия път.“

Тя се усмихна и бързо зачатка по клавишите. „Кога искаш да не се подхлъзнем?“ Зачуди се дали не проявяваше прекалена смелост. Хайде, отговори ми, замоли се тя.

След около три минути видя, че Джо кликва с мишката и отваря съобщението й. Изражението му си остана непроницаемо, докато пишеше отговора.

Кетрин нетърпеливо забарабани по бюрото си. След миг иконката с пощенския плик проблясна. „Искам да не се подхлъзна, колкото се може по-скоро. Кажи кога ти е удобно.“

Тя се замисли за миг и отговори: „Сряда вечер?“

След секунди Джо изпрати поредното съобщение. „Подхлъзванията ме тревожат. Сряда вечер е прекалено далеч.“

„Разбирам тревогата ти. Утре вечер?“

„Вторник вечер също е прекалено далеч.“

Кетрин се усмихна щастливо и напечата с разтреперани пръсти: „Съгласна съм. Тази вечер е най-добре.“

Нито веднъж не се погледнаха в очите. Цял ден бяха изключително любезни един към друг. По едно време им се наложи да се разминат в тесния коридор.

Джо отстъпи назад и й направи път.

— Извинявай — промърмори Кетрин.

— Няма проблеми.