Бар „Последен шанс“

Джо наистина беше чудесен. Тара подозираше, че двамата с Кетрин прекарват толкова много време в апартамента й, вместо да се усамотят в неговия, за да я държат под око. Кетрин дори беше преместила телефона от всекидневната в спалнята си и бе конфискувала мобилния на Тара.

— Не мога да ти попреча да му се обадиш през деня — каза тя. — Но поне няма да го направиш, когато се прибереш натряскана у дома.

Джо и Кетрин й бяха попречили една нощ да отиде на разходка с колата пияна.

— Няма да ходя при Томас — обясни им ядосано тя. — Само ще мина покрай дома му.

— Бих те пуснала да отидеш дотам само ако знам, че ще го застреляш — твърдо отговори Кетрин. — А сега върви да спиш.

Тара се надигна от леглото и погледна календара. Двадесет дни. Почти три седмици. Скоро щеше да стане месец.

Досега бе успяла да не му се обади. Това бе свръхчовешко постижение, което се дължеше на херкулесова борба. Всеки ден приличаше на тежък военен поход през поле, минирано от възможностите да му звънне. От време на време наистина се потеше от усилията, които полагаше, за да не вдигне телефона.

През уикендите, лишена от успокоението на работата, тормозът се увеличаваше стократно.

След като началната агония попремина, Тара осъзна, че всъщност й липсваше не Томас, а онова, което той представляваше: компания, човек, с когото да правиш планове, чувството, че си част от двойка. Изпитваше дълбока благодарност към приятелите си, но липсата на гадже не спираше да я измъчва.

Преди не се вълнуваше, когато съобщаваше на Томас, че ще закъснее. Но сега, когато нямаше пред кого да се отчита, ужасно й липсваше. И макар двамата с Томас никога да не бяха ходили на почивка заедно, сега се надяваше, че някоя от влюбените двойки — Майло и Лив или Кетрин и Джо ще се съжали над нея и ще я вземе със себе си. Знаеше добре, че чувствата й са глупави и дребнави, но не можеше да се отърси от тях.

Изпитваше такава носталгия към миналия си живот, че дори й липсваше противния, подобен на хралупа кафяв апартамент. Да, беше на името на Томас, но все пак бе и неин дом. А сега се бе свила като бежанка в чуждо жилище, страхуваше се, че досажда на приятелката си и не можеше да се отпусне. Тревожеше се, че прекарва прекалено дълго време в банята. Смяташе, че няма право да каже какво й се гледа по телевизията. Чувстваше се виновна, задето хаби много ток и се притесняваше, че трябва непрестанно да разтребва.

Постоянно си фантазираше как Томас ще дойде и ще я моли на колене да се върне при него. Но с изключение на единственото обаждане по телефона, когато я попита дали могат да останат приятели, той не я бе потърсил повече. Тара бе наясно, че неговата фалшива мъжественост му пречи да си признае слабостите и нуждите. Дори да умираше без нея, нямаше да направи нищо.

Освен тежките мисли за самотното й бъдеще я тормозеха и тревогите по Финтан. Беше изкарал три курса химиотерапия, но очакваните резултати не се появяваха. Кръвните проби показваха, че нищо не се е променило, а и буцата на врата му не се смаляваше.

Онколозите настояваха, че е нужно време и състоянието му ще се влоши, преди да се подобри, но Тара все още трепереше от страх и упорито четеше всичко, което можеше да открие за алтернативните методи на лечение.

— Днес се навършват двайсет дни! — извикаха Кетрин и Джо едновременно и заръкопляскаха, когато Тара влезе в кухнята.

Тара потръпна.

— Понеделник сутрин е. Как може да сте толкова жизнерадостни?

— Време е за сутрешното ти оплакване — ухили й се Кетрин.

— Благодаря. Днес ми е мъчно, защото нямам с кого да отида да гледам „Повелителят на конете“.

— Но и Томас не искаше да дойде с теб.

— Позволи ми да погледна с розови очила в миналото си — достойно отвърна Тара.

— Ние не искаме да гледаме „Повелителят на конете“ — каза Кетрин.

— Коя вечер няма да го гледаме? — усмихна се широко Джо.

Известно време двамата се гледаха влюбено, после Кетрин отговори:

— Следващия вторник.

— Не сте задължени да го гледате — каза Тара. — В живота ви има достатъчно романтика. Е, добре, тръгвам за работа.

— Радвай се на двайсет и първия си ден без Томас!

— Ще се прибера късно — съобщи Тара и замълча за момент с надеждата някой от двамата да я помоли да си дойде навреме. — Ще ходя на фитнес, а после някъде другаде.

— С кого?

— С когото намеря. Рави, някой продавач на списания, който и да е. Знам, че действам като по учебник — всички тези кръчми и пиянски нощи.

— Но наруши традицията с липсата на еднократни свалки.

— С човек, когото не би погледнала, ако току-що не си скъсала с гаджето си — добави Джо с мила усмивка, с която искаше да покаже, че и той е преживял същото.

— Има време. Още не съм пропяла.

В мига, когато затвори входната врата зад себе си, Тара си помисли колко глупаво бе всичко. Защо отваряше и затваряше чужда врата, когато си имаше чудесна собствена врата на няколко километра оттук?

Застана на улицата и огледа къщите, магазините и офисите, които се простираха между нея и истинския й дом.

Искам да се прибера у дома.

Да, ама не можеш.