Бар „Последен шанс“

— Звучи хуаво — промърмори Тара през сълзи. — Нали, Рави?

— Чудесно.

— Стига да не се влюбиш в Лоркан — нервно се засмя Ейми.

— Стиа а не се влюбя.

Рави помогна на разплакалата Тара да мине през чакалнята. Вътре се бяха събрали група елегантни мъже от счетоводството, които се канеха да потеглят за собствения си купон. Всички се ококориха учудено, когато видяха пребледнялата Тара.

— Яде нещо развалено — обясни им Рави.

Но докато я подкрепяше по няколкото стъпала към изхода, на Тара отново й се доповръща.

— Чакай малко! — изстена той, като затърси паникьосано нещо, в което да повърне. — Опитай се да не…

Прекалено късно. Остатъкът от шерито се изля върху металния парапет на стълбите.

— Съалявам, Рави! — прошепна тя с надебелял език. — Мноо съм гнусна.

— Няма проблеми, миличка — утеши я той, като в същото време се помоли шофьорът на таксито да не откаже да ги вземе. — Някой ще почисти ли тук? — извика той през рамо.

Разбира се, никой не го направи. Персоналът от счетоводството не възнамеряваше да рискува да омърля дрехите си с повърнатото от някой друг. Ако щяха да се цапат, поне да си е с тяхното собствено.

След няколко минути Алвин Хъником, управителният директор на фирмата, изскочи от асансьора и се втурна към чакалнята. Висок, изискан и хубав, издокаран в тъмносиньо кашмирено палто, той се понесе енергично напред, стиснал в ръка коженото си куфарче.

— Приятна вечер на всички! — извика той с мелодичния си, дълбок глас и забърза към изхода.

Гордееше се с милото си държане към персонала и очакваше да чуе хоровото:

— Лека нощ, господин Хъником.

Винаги се спускаше с танцова стъпка по няколкото стъпала до изхода — няколко перфектни движения, изпълнени с меките му италиански обувки. Но тази вечер, когато сложи ръка на перилата, за да започне танца си към улицата, улучи преработеното от Тара шери. За негов ужас ръката му се хлъзна и го понесе шеметно напред. Краката му не успяха да осъществят контакт със стъпалата и той се изтърколи на улицата. Навехна дясното си рамо и нарани брадичката си. Куфарчето му се плъзна по заледения тротоар. В продължение на няколко секунди господин Хъником остана проснат на улицата, прекалено зашеметен, за да се изправи. Елегантна двойка го прескочи небрежно и жената каза:

— Някои хора прекаляват с коледните веселби. Не би трябвало да пият, щом не могат да носят.

На следващата сутрин, когато се събуди, Тара не се чувстваше кой знае колко зле. Главата й бръмчеше и краката й не усещаха допира с пода, но все пак успя да стане, да се изкъпе, облече и да приготви новата си черна рокля и черните сандали за вечерния купон.

После подкара към службата на автопилот. По стълбите мина покрай господин Хъником и го изгледа учудено. Как ли си беше наранил брадичката? Вероятно бе пиянствал до забрава и бе паднал по лице. Чудесен пример за персонала.

С усмивки и свиване на рамене отби пороя загрижени въпроси на колегите си.

— Благодаря — прошепна тя на Рави, доволна, че по някаква причина не я тормозеха вина и срам.

После обаче откри, че някой, вероятно Вини, й бе уредил среща в десет часа с двама клиенти. Те дори вече бяха тук и чакаха нетърпеливо. Добре че бе успяла да дойде на работа, вместо да лежи цял ден в леглото и да вика за легена, както, можеше да се очаква.

Но когато ги покани в залата за конференции, внезапно осъзна, че все още е много пияна. Дори заваляше думите.

— Госин Форд, госин Рансъм, моя сенете.

Езикът й бе придобил мамутски размери и едва го движеше в устата си. Тара се изпоти от ужас.

— Да, рабиам оплакванията ви от ушлугите ни — каза отчаяно тя.

Сън ли беше това?

Не можеше да се защити. Не се сещаше какво да каже. Централната й нервна система бе съсипана. Сигналите, изпратени от мозъка й, не достигаха до устата. В малката стая бе прекалено горещо.

И внезапно усети миризмата. Воня, която не подхождаше на зала за конференции, особено в десет и петнайсет сутринта.

Алкохол. Миришеше на алкохол. Вонята се излъчваше от разширените й от страх пори.

Достатъчно, реши тя. Това е напълно достатъчно. Беше си позволила задължителните след раздяла пиянства и купони. Но вече бе време да спре.

Глава 67

Първият въпрос, който Франк Бътлър винаги задаваше на Тара, когато я взимаше от летището в Шанън, беше: „Кога си заминаваш за Лондон?“

Но този път наруши традицията и когато взе Тара и Кетрин в срядата преди Коледа, каза:

— Разбрах, че Финтан О’Грейди е болен от СПИН.

— Не, татко. Болен е от рак.

— Да бе! Сигурно ни смятате за банда селски идиоти. Елате, колата е насам — поведе ги той през тълпите от хора. — Да не мислите, че не четем вестници и не гледаме телевизия?

— Но, господин Бътлър — намеси се Кетрин. — Той наистина няма СПИН.

Това смути Франк Бътлър. Кетрин Кейси не лъжеше. Беше добро момиче. Но пък бе забелязал нещо различно у нея. Ако не му изглеждаше невероятно, би казал, че е станала дръзка.

— Кога си заминаваш за Лондон? — излая той на Тара.

— На Нова Година.

— Предполагам, че ще искаш да те закарам до летището.

— Правилно предполагаш.

После Франк се сети за нещо и се развесели. Този път бе сигурен във фактите.