Бар „Последен шанс“

— На всичкото отгоре заприличах на страна от Третия свят — добави Тара. — Фалирах!

— Вечно си фалирала — напомни й Кетрин.

— Сега е по-зле от обикновено. Пиене, таксита и… пиене и таксита. И дрехи, разбира се. Май пак ще се наложи да си режа кредитните карти.

Тара непрекъснато си купуваше дрехи. Не че беше кой знае каква утеха, но сега влизаше в дрехи, за които преди шест седмици дори не можеше да мечтае.

— Още няколко седмици душевни терзания и ще мога да нося джинси — усмихна се тя. — Погледни каква разкошна пола си купих за обяда утре.

— Великолепна е — възхити се Кетрин. — Къде ще е обядът? В хубав ресторант ли?

— Всъщност не.

Бе решено да обядват в службата, тъй като се оказа невъзможно да резервират някой от околните ресторанти. Или всичко вече бе заето, или слухът за миналогодишния им купон се бе разчул. Тогава обядът се бе проточил до късно вечерта и бе объркал резервациите в ресторанта, а няколко от най-заклетите пиячи бяха отказали да си тръгнат и след полунощ. Дори сега, цяла година по-късно, един от местните ресторантьори се кръстеше и забързано пресичаше от другата страна на улицата, за да не мине покрай офиса на компанията.

Тазгодишният обяд започна сравнително кротко. Жените напуснаха бюрата си още в десет и половина, за да се приготвят, макар че началото бе обявено за един часа. Цяла сутрин не свършиха никаква работа под претекст, че са много развълнувани. Разбира се, никой не беше развълнуван, но всеки искаше да се измъкне от работа.

— Какво мислиш, Рави? — попита Тара, като демонстрира новата си пола.

— Кое да гледам? Дрехите или червилото?

— Майната му на червилото! Страхувам се, че самоподновяващото се червило се оказа поредната измама. Пак ме излъгаха.

— Имам нещичко за теб — каза той, като зарови из чекмеджето на бюрото си. — Това може да е решението на всичките ти проблеми. Ето го — извади той изрезка от списание. — Татуировка на устните. В Калифорния има някакво място, където ти оцветяват устните завинаги. Звучи адски зловещо, но поне вече няма да се притесняваш, че червилото ти се е изтрило.

— Благодаря, Рави, но не върши работа — трогнато отвърна Тара. — Много мило от твоя страна, но какво ще стане, ако реша да сменя цвета?

— Съжалявам. Мислех, че си заслужава да опитам.

— Заслужава си!

В един часа тридесет човека се струпаха в залата за конференции за шери, претоплена пуйка и солени бисквити. Всички се наливаха ентусиазирано. Както винаги Тара и Рави седяха един до друг и коментираха оживено присъстващите.

— Погледни Вини — засмя се Тара. — Натряскал се е. Дори скалпът му е почервенял.

— Не излиза много и е загубил способността си да пие.

— Донеси още по едно шери, Рави.

— Само по едно — ухили се той и се чукнаха весело.

По-късно отговорните хора като Вини се върнаха на работа, но няколко човека, включително Тара и Рави, останаха в залата.

Към четири и половина комбинацията от недохранването през последните няколко седмици и факта, че в кръвоносната й система имаше повече алкохол, отколкото кръв, внезапно развали настроението на Тара. Тя заплака за Финтан, после за Томас, след това отново за Финтан.

— Коошарно е! — хлипаше тя. — Непносимо! Ми ако умре? И н’казвай, че няаа стане, щото мое и а стане. Тва е кат нож в сърцето ми. По-лошо от загбата на Томас. Тонове по-лошо — изхълца Тара и погледна уплашено Рави. — Рави, шповърна.

— Направете път! — изрева Рави, като повлече Тара към тоалетната. — Съжалявам! — извини се той на стреснатото трио момичета от счетоводния отдел, които се подготвяха пред огледалото за техния официален обяд. — Спешен случай!

— Виждаме — ухилиха се те и бързо отскочиха назад.

— И ние ще сме така след няколко часа — усмихна се едно от момичетата.

Рави задържа косата на Тара зад ушите й и я наведе над мивката, за да й помогне да се раздели с шерито.

— Мое ли а си отиа вкъщи? — помоли го Тара, когато свърши. — Шма заедеш ли?

— Разбира се. Стой тук, а аз ще повикам такси. Дръжте я под око — обърна се той към момичетата.

Щом Рави излезе, едното момиче извади паста за зъби от чантата си и накара Тара да си изплакне устата с нея.

— Махи се! — размаха ръце Тара.

— Той е много сладък — настоя момичето.

— Нее слаък. Тва е Рави.

Изплакването на устата се оказа безсмислено, тъй като след миг Тара повърна отново.

Таксито пристигна и Сънливия Стив почука на вратата на тоалетната.

— Преди да тръгнем, имаш ли нужда да… нали разбираш, отново да… — попита Рави дискретно.

Тара бе повърнала цялото съдържание на стомаха си. Но затова пък отново бе обляна в сълзи.

Вратата се отвори и Ейми влезе в тоалетната, слаба и красива.

— Тара! — ахна тя. — Какво е станало? Защо плачеш?

Не се бяха виждали отдавна, но Ейми не бе забравила колко мило се бе отнесла с нея Тара, когато Лоркан я бе зарязал.

— Приятлят ми умира, а и скъсах с гажето си.

Ейми се хвана за по-лошата новина.

— О, не! Това е ужасно! Скъсала си гаджето си. Горкото момиче! — извика тя, после внезапно се сети нещо. — Знам какво ще направим! Приятелят ми има чудесен приятел. Много ще си паснете. Казва се Бенджи. Ще излезем четиримата през януари.