Бар „Последен шанс“

Томас я изгледа ужасено, сякаш внезапно бе прозрял, че е луда.

— Защо не? Ще се облечем дебело.

— Е, добре — съгласи се накрая той.

След разправията за хляба Тара не посмя да обядва. Пуши непрестанно през целия път до морето, полудяла от глад. Всичко, покрай което минаваха, й приличаше на храна. Дърветата й напомняха на броколи. Купите сено — на баклави, обсипани с мед и орехи. Подминаха стадо овце и дъхът й едва не спря при мисълта за печено агне. Белите скали покрай пътя я накараха да си мечтае за огромно парче нуга. Устата й се изпълни със слюнка при вида на лъскаво кално поле. Десет декара шоколадова торта с пищна глазура. А другите коли по пътя направо я побъркваха. С лъскавата си боя приличаха на скъпи, увити поотделно бонбони. Подмина я червена кола. Пълнеж от ягодов крем. После лилава — лешници с карамел. Жълта — капучино.

Често й се случваше. Лив слагаше зелените си контактни лещи и Тара веднага се сещаше за лимонени дражета. Преди години отиде в Италия и докато летяха над белите върхове на планините, единственото, за което можеше да мисли, бе огромно тирамису. Веднъж, когато влезе в апартамента на една приятелка, забеляза в другия край на стаята купа с шарени бонбони и попита дали може да си вземе един. Но не бяха бонбони, а кристали и й се наложи половин час да се преструва, че ужасно им се възхищава.

— Страдам от хранителна аналогия — промърмори тихо тя.

Томас, който пушеше и зяпаше през прозореца, не й обърна внимание. Е, вероятно така бе по-добре.

След като бяха пътували цял час, той посочи с пръст и каза:

— Виж!

Сърцето на Тара подскочи от вълнение, когато видя „Младият готвач“. Може би Томас щеше да й позволи да хапне нещо. Но се оказа, че той сочи морето. Отидоха до Уитстей-Оъл в Кент и бяха сами на просторния плаж. Денят бе влажен и мъглив. Цветът на морето бе мрачна смесица между кафяво и сиво и настроението на Тара се развали напълно. Идването тук бе грешка. Двата часа в колата я потиснаха повече и от седенето у дома. Въпреки противното време бе настояла да се разходят с надеждата, че свежият въздух ще извърши чудеса. А сега, навели глави, вървяха отегчени по плажа. Накрая намериха очукана пейка, седнаха и се вторачиха в морето. Все едно да гледаш загасен телевизор. Дори нямаше птичи песни.

След петнадесет мълчаливи минути се завлякоха обратно до колата и се прибраха у дома. По пътя към Лондон заваля силен дъжд.

Глава 12

Финтан и Сандро прекарваха деня несравнимо по-добре от Томас и Тара. Бяха обядвали в „Съркъс“ с група весели приятели, а сега седяха у дома и четяха неделните вестници. Финтан се бе опънал по гръб върху модерното канапе от бежова кожа, а краката му почиваха в скута на Сандро.

Духовната им връзка бе толкова силна, че почти не им се налагаше да говорят.

— Прочете ли…

— Майкъл Бейуотър?

— Аха.

— Смешно.

— Да.

Последва дълго, изпълнено с нежност мълчание.

— Мислиш ли…

— … пухкав килим с рози? Харесва ми. Можем да потърсим…

— … следващия уикенд. Ще го направим.

Отново нежно мълчание.

Сандро сгъна културната страница на „Индипендънт“ и отвори уста, за да помоли приятеля си за спортната, но Финтан го изпревари и му я подаде.

Запознаха се преди шест години, Финтан още живееше с Тара и Кетрин. Сандро им бе съсед.

Още в деня, когато се нанесе в апартамента в отсрещния край на коридора, Финтан забеляза дребната му слаба фигурка, нежното лице, обръснатата глава и кръглите очила и веднага се влюби. Беше настъпил подходящият за това момент, тъй като от година се оплакваше, че му е писнало от безразборни връзки и се нуждае от истинска любов.

От писмата в пощенската кутия разбраха, че името на новия обитател е Сандро Чети. Винаги когато срещнеше някой от тримата приятели в коридора, той бе изключително мил и дружелюбен и една сутрин Тара смело го спря, разпита го н научи, че Сандро е от Рим и е архитект по професия.

— Италиански жребец — ухили се Финтан.

— Жребец не е съвсем точно — възрази Тара. — По-скоро италианско пони.

И името си остана завинаги.

— Не знам дали е гей — агонизираше Финтан. — Не долавям никакви сигнали.

— Нито пък аз — утеши го Тара. — Надали е хетеросексуален.

— Може да е извънземен — долетя гласът на Кетрин от банята.

— Излиза! Излиза! — развика се Тара, а Финтан се спусна към прозореца и се втренчи в Сандро, който се носеше елегантно по улицата, издокаран в модерен костюм и лъскави обувки „Док Мартен“.

— Не е ли прекрасен? — въздъхна Финтан. — Не съм виждал по-сладко създание от него.

През следващите няколко седмици всичко, което Сандро правеше или казваше, само засилваше любовта на Финтан. Една вечер пред къщата стана катастрофа, а на следващата сутрин Сандро стоеше на улицата с блеснали от вълнение очи.

— Спях си кротко и изведнъж… Бум! — извика той, като разпери ръце, сякаш дирижираше оркестър. — Чувам адски шум, тичам до прозореца и виждам стъкла навсякъде!

По-късно Финтан повтори всяка дума на Сандро.

— „Виждам стъкла навсякъде!“ Как някой би могъл да устои на това? „Спях си кротко.“ Момчето е същински ангел! — въздъхна той. — Не, не издържам повече!