Бар „Последен шанс“

Кетрин бе съжалила господин Бътлър, когато Тара най-после успя да му набие в дебелата кратуна, че Лима не може да има столица, тъй като самата тя е столица.

Делия, майката на Кетрин, категорично отказваше да проверява домашните й.

— Това не е начин да учиш децата — непрестанно повтаряше тя. — Да изпълниш душите им със страх и тревога, да ги караш да наизустяват разни дивотии. Ако децата се интересуват от нещо, те го научават и без тормоз. А ако не се интересуват, тогава няма смисъл да ги принуждаваш.

Кетрин отчаяно желаеше майка й да промени възгледите си.

Глава 15

Нещо събуди Лоркан Ларкин от дълбокия му сън. Автоматично направи първото, което вършеше всяка сутрин, щом се събудеше — стисна пениса си, за да се увери, че още си е на мястото. Естествено, беше си там и той се отпусна назад облекчено.

Стаята беше тъмна и тялото му казваше, че е посред нощ. Какво ли го беше събудило?

Нямаше кого да попита, защото като по чудо бе сам в леглото.

В петък вечер се появи на рождения ден на Ейми толкова късно, че почти всички други вече си бяха отишли, а тя бе побесняла от ярост. Лоркан й се ухили нагло и сви небрежно рамене.

— Умирам от глад — заяви той и напъха поувехнал сандвич в красивата си уста.

За негова огромна изненада Ейми му се разкрещя истерично. Обясни му, че й е писнало от гнусните му номера и никога вече не иска да го вижда.

— Ти също! — яростно се завъртя тя към Бенджи, който похапваше от ордьоврите. — Остави ми храната и върви по дяволите!

Бенджи се шашна, поднесъл малко кюфтенце към устата си. Дали да рискува и да го лапне? Не, не беше разумно. Ейми беше побесняла и не се знаеше какво може да направи.

— Разбира се, щом така искаш — усмихна се Лоркан чаровно.

Беше ужасно ядосан, но никога нямаше да й го покаже.

— Ще тръгваме ли? — попита той спокойно Бенджи, сякаш сам бе взел решението да напуснат апартамента на Ейми.

Бенджи се втренчи стреснато в него, без да знае какво да отговори. После кимна колебливо. За щастие това се оказа верният отговор.

— Хайде! — подкани го Лоркан и измарширува през стаята, като риташе падналите на пода балони.

Естествено, няколко часа по-късно Ейми си промени решението и когато Лоркан се събуди в събота сутрин, телефонният му секретар бе задръстен от съобщения.

— Съжалявам!

— Ужасно съжалявам!

— Моля те, обади ми се!

— Къде си?

— Моля те, моля те, обади се!

— Чуй я само — каза Лоркан презрително на Бенджи, който бе спал на канапето. — Моли се, момиче, моли се!

Бенджи, прекарал цялата нощ до телефона, вече бе чул всички съобщения.

— Няма ли дай се обадиш? — попита той, притеснен от агонията в гласа на Ейми.

Лоркан го погледна отвратено.

— Да й се обадя? След онова, което ми причини?

— Беше рожденият й ден — напомни му кротко Бенджи. — А ти закъсня много.

— На чия страна си, дяволите те взели? — студено извика Лоркан и Бенджи млъкна.

Обажданията продължиха през следващите тридесет и шест часа и в неделя вечерта, докато Лоркан си правеше маска на косата, Ейми упорито звънеше през няколко минути. Понякога затваряше, но повечето пъти оставяше сълзливи съобщения.

— Ако си там, моля те, вдигни телефона. Сигурно вече си чул съобщенията ми. А ако не си, къде си?

Лоркан долови истеричния страх в гласа й и кимна доволно. Е, това щеше да я научи да не му крещи пред хората. Да го напада и да му казва, че всичко е свършено. Да го разстрои толкова, че да не пусне Бенджи да се прибере у дома чак до неделя следобед.

През уикенда гневът му се засили още повече, както и убедеността му, че са постъпили несправедливо с него. В неделя вечер вече му се струваше, че е най-онеправданият човек на света. Увит в розова хавлия и обзет от неприязън към Ейми, Лоркан се просна на леглото и заспа дълбоко.

Но сега беше буден.

Погледна часовника — четири без десет. Какво ли го беше събудило? Със сигурност не бе измъчван от чувство за вина, нито от угризения на съвестта, тъй като не притежаваше такава.

Докато лежеше в тъмнината и държеше пениса си, с изненада чу, че се звъни на вратата. Тогава осъзна, че това не бе първото звънене. Явно то го бе събудило.

Кой ли можеше да е? Дали не е Ейми? Да, съвсем възможно бе. Нямаше да му е за пръв път някоя жена да пристигне посред нощ при него, обезумяла от отказа му да отговори на обажданията й. Е, щеше дай се наложи да почака, реши Лоркан. Защо да облекчава агонията й? Беше му казала, че никога вече не иска да го види. Беше го наранила.

Отново се позвъни и Лоркан се зачуди дали да не отвори. Очевидно Ейми съжаляваше и може би бе страдала достатъчно. Чу пак звънеца и най-после се надигна.

Учуден долови странни звуци пред вратата. Гласове. Няколко. И поне един от тях бе мъжки, което означаваше, че Ейми не стои да си говори сама на площадката. После чу бръмчене, сякаш отвън чакаше такси или доставчик на пици с радиостанция. Много странно!

Лоркан подскочи, когато някой рязко почука на вратата. Решително официално почукване, а не извинително и колебливо като на жена с разбито сърце.

— Господин Ларкин — твърдо извика мъжки глас. — Чувате ли ме? Можете ли да отворите вратата?