Бар „Последен шанс“

Най-после си закопча и сакото. Цялата бе плувнала в пот, чувствстваше се толкова изтощена, че беше готова да се върне в леглото. Мразеше тялото си. Господи, как силно го мразеше! Имаше чувството, че всички тези сланини не може да са нейни.

Да, не са мои, напомни си тя. Просто неканени гости, които бяха прекалили с гостоприемството й. Дните им бяха преброени.

Тара се насили да се погледне в огледалото, преди да тръгне. Изглеждаше ужасно. Елегантнотой сако бе опънато грозно по издутото й шкембе.

Дебела съм, осъзна ужасено тя. Вече съм официално дебела. Не само закръглена или приятно дебеличка, а направо тлъста. Завладяха я черни мисли. Вече няма да мога да се качвам в автобуса. Ще трябва да си купувам два билета за самолет заради огромния си задник. Малки момченца ще ме замерват с камъни. Ще чупя столовете на хората, когато отида на гости. Ще ме понижат, защото всеки знае, че слабите вършат повече работа от дебелите. Ще ми трябва крик, за излизам от колата си. Хората ще ме смятат за пълна загубенячка, защото излишните килограми говорят за нещастен живот. Ще се наложи да лъжа, че имам хормонални проблеми.

Не заслужавам да изляза от къщи. Трябва да се срамувам от себе си.

Внезапно долови презрителния поглед на кльощавата Берил, която можеше да яде колкото си иска, и изпита непреодолимо желание да я срита. После неохотно излезе от къщи. Отвращението й бе толкова силно, че едва ли не очакваше хората да натиснат клаксоните си и да започнат да викат „Вижте онази дебела крава!“

Валеше проливен дъжд и Тара бе изключително благодарна. Никой не обръщаше внимание на другите в такова време. Колата й бе яркооранжев и шумен Фолксваген, купен на старо. Подвижна кочина, която вонеше на цигари. Подът бе обсипан с касети, стари вестници, опаковки от шоколад, празни кутии от кола. Виждаха се дори и чифт вехти гащи, с които бършеше прозорците, когато се запотяха. Чистачките й не работеха, затова на всеки светофар трябваше да изскача от колата, за да бърше предното стъкло и да се бори с нахалните хлапета, въоръжени с парцали и гъби, които искаха да го измият и дай измъкнат една лира. Пътят до работата й бе доста дълъг и когато най-после пристигна, бе мокра и изтощена.

Влезе в офиса и завари там само Рави, който както винаги ядеше.

— Добро утро, Тара! — поздрави я жизнерадостно той. — Искаш ли малко шоколадов кекс? Двадесет и седем грама мазнини във всяко парче. Превъзходен е!

— Как можеш да ядеш толкова рано сутрин?

Тара обичаше да се преструва, че се храни като нормалните хора.

— Станах в пет — отговори той спокойно. — Гребах двадесет мили и сега умирам от глад.

Рави тренираше като луд. Беше член на отбор по гребане и ходеше на фитнес поне четири пъти седмично. Не си тръгваше, докато компютрите на уредите не му кажеха, че е изгорил поне хиляда калории. Пословичните му тренировки можеха да се сравняват само с пословичното му плюскане. Всяка сутрин пристигаше в офиса с торби, пълни с вкуснотии.

— Ако искаш, можеш да запазиш обвивката и да я оближеш по-късно — предложи той мило и тя прие. — Как е новото червило, което Финтан ти подари? Върши ли работа?

— Не, Рави. Поредното разочарование.

— А, значи търсенето продължава?

— Да, със сигурност.

— Гледа ли „Реална телевизия“ в петък вечер? Някакъв тип излита с балон, но пада през стъкления покрив на къща в банята на хората. Чупи си крака и едва не се дави. Жестоко!

— Моля те, престани. Подготви ли футболното тото? — попита тя, като включи компютъра си.

— Разбира се — кимна Рави и гъстият черен перчем падна върху челото му.

Рави приличаше на индийска версия на Елвис Пресли. Организираше футболно тото за служителите на фирмата. В началото на сезона всеки класираше отборите в Първа лига. В понеделник Рави нанасяше резултатите, така че можеха да видят кой докъде е стигнал. Някои твърдяха, че това е единственото, което е в състояние да ги изкара от леглото сутринта.

Пристигнаха Евелин и Теди. Двамата бяха женени. Живееха заедно, идваха на работа заедно, работеха един до друг, обядваха заедно и се прибираха у дома заедно.

— Добро утро! — поздравиха едновременно те.

— Подготви ли… — обърна се Евелин към Рави.

— Разбира се — ухили се той.

Евелин и Теди затракаха енергично пред компютрите си и отвориха футболната таблица.

Появи се и Вини, шефът на Тара, симпатичен тип на около четиридесет години, с четири малки деца и оредяваща коса. Вини мечтаеше да е енергичен бизнесмен, който ръси неща от рода на „Заложил съм си кура на тази работа, момчета“, но винаги, когато се опиташе да го направи, всички избухваха в смях и го погалваха по бързо изчезващата коса.

— Добро утро! — извика той. — Добре ли изкарахте уикенда?

— Не — автоматично отговориха всички.

— Готова ли е… — обърна се нетърпеливо той към Рави и след като получи потвърждение, се втурна да включи компютъра си.

Колегите на Тара не бяха кретени, въпреки че работеха в компютърна фирма. Бяха нормални хора, чиито разговори в службата се въртяха основно около почивки и храна. Както и би трябвало да бъде.