Бар „Последен шанс“

Последва ново бръмчене, после гласът каза:

— Не отговаря.

— Май трябва да влезем — каза женски глас, който не принадлежеше на Ейми.

Лоркан бе по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен. Всъщност въобще не се страхуваше. Ако искаха да го оберат, определено не си вършеха работата дискретно, както подобава на добри крадци.

— Да опитаме да свалим патрона на бравата — предложи мъжкият глас.

Как не, стресна се Лоркан. Бравите струваха сума ти пари. Той пристъпи решително към вратата и я отвори.

За своя огромна изненада полицаи Найджъл Диксън и Линда Майлс се озоваха срещу едър и раздразнен гол мъж с розова хавлия на главата, стиснал здраво пениса си в ръка.

— Господин Ларкин? — попита Диксън, когато се съвзе.

— Кой пита? — отвърна заядливо Ларкин, докато оглеждаше униформите, шапките, радиостанциите, палките и флуоресцентните якета.

— Господин Лоркан Ларкин бе обявен за изчезнал от госпожица Ейми… Как й беше фамилното име? — обърна се ченгето към колежката си.

Полицай Линда Майлс не му обърна внимание. Не можеше да отмести очи от Лоркан. Никога преди не бе виждала рижо окосмяване по гениталиите. Всъщност не бе точно рижо, а по-скоро великолепно златисточервено на цвят…

— Госпожица Ейми Джоунс — довърши Найджъл, след като се консултира с бележника си, разбрал, че колежката му не може да свали поглед от слабините на Лоркан. — Притеснила се, че не отговаряте на обажданията й, макар да видяла светлина в апартамента ви. Уплашила се да не сте се наранил случайно или… нарочно.

Гласът на полицая заглъхна, когато видя яростта по лицето на Лоркан.

— Къде е тя? — изсъска Лоркан вбесен и пусна пениса си.

— В патрулната кола — отвърна Найджъл стреснато и си помисли с надежда, че пенисът на Лоркан може би е от онези, които не ставаха много по-големи при ерекция. — Обещахме й да се свържем с нея по радиостанцията, когато проникнем в апартамента ви.

— Преди да я арестувате, задето губи времето на полицията, кажете й, че утре имам прослушване. Тя ще е виновна, ако не получа ролята.

Лоркан им затръшна вратата в лицата и Линда присви очи към Найджъл.

— Подозирах, че тази жена само ни губи времето.

— Ти го хареса — ревниво я обвини Найджъл.

— Найджъл, никога!

— Хареса го! Видях как му зяпаше оная работа. Сигурно ти се иска и моят да е толкова голям.

— Как можеш да си помислиш такова нещо?

Полицаи Найджъл Диксън и Линда Майлс бяха гаджете от пет месеца и това бе първият им скандал.

— Както и да е — примирено и едва ли не със сълзи на очи каза Найджъл, — той е ирландец и сигурно е член на ИРА.

— Ирландец ли беше? — разочаровано попита Линда. — Не обичам ирландците.

След като затръшна вратата, Лоркан се върна в леглото. Не беше толкова ядосан, колкото се преструваше. Всъщност изпитваше облекчение. За момент се бе уплашил, че миналото му е излязло наяве и ще го арестуват. За абсурдното престъпление секс с малолетна.

А вместо това една жена бе използвала момчетата в синьо в отчаян опит да го накара да говори с нея. Случваше му за пръв път и наистина бе поласкан.

Глава 16

В понеделник сутрин, когато се събуди, Тара умираше от глад, но бе твърдо решена да не яде. Гладът е мой приятел, повтаряше си тя упорито, докато лежеше в леглото и пиеше черното кафе, което Томас й бе оставил. Гладът е най-добрият ми приятел.

Беше спала лошо през нощта и дори се събуди по някое време, обзета от див страх. Ами ако Томас спре да я обича и я изостави? Ако в събота вечер е осъзнал, че вече не иска да е с нея? Какво щеше да стане тогава? Вече бе на тридесет и една и наистина нямаше време да започва отново. Беше се ужасила, когато Аласдър я заряза, но тогава бе едва на двадесет и девет и дори не подозираше каква късметлийка е. Неженените мъже над тридесетте бяха като златен прах — нужни са години, за да ги намериш. А ако случайно откриеше, щеше да й се наложи да чака търпеливо и да се преструва на несериозна поне първата година. Дотогава щеше да стане на тридесет и четири или тридесет и пет. Господи! Зловеща старост!

Тара се надигна да се облече и се зарадва, че Томас вече е отишъл на работа. Сигурно отново щеше да се ядоса, ако я видеше как се опитва да се натъпче в дрехи, които са й прекалено тесни. Въпреки студеното време тя нервно се потеше и не успяваше да закопчае упоритото копче на полата си.

От известно време носеше четиринадесети размер, уж само временна мярка, докато свали няколко кила и се върне към дванадесети. Всъщност дори дванадесети размер бе само временен, докато отслабне като хората и се върне към любимия десети. Но кошмарно стегнатият колан на полата, който смаза вътрешностите й, подсказваше, че ще е по-разумно да се снабди и с малко дрехи шестнадесети размер. Само временно, разбира се. Докато свали няколко кила и се върне към четиринадесети.

Шестнадесети размер! Каква ужасяваща мисъл! А после осемнадесети и двадесети! Докъде щеше да стигне?