Бар „Последен шанс“

В един часа Джо свенливо застана до бюрото й. Сутрешната му еуфория бе заменена от силен срам, задето бе помолил шефа си за помощ.

— А, да, работен обяд за разходите по „Нориаки“ — заядливо каза Кетрин, като спокойно довърши изчисленията си.

Можеше да ги направи и по-късно, но защо?

Тя изключи калкулатора и осъзна, че й се ходи до тоалетната, но се почувства прекалено притеснена да му го каже. Вероятно би могла да използва тоалетната в ресторанта. Но защо пък да не отиде сега? Все пак Джо не означаваше нищо на нея. В миналото, когато си падаше по някого, бе различно. Тогава напълно забравяше за физиологичните си нужди. Но не и с Джо Рот.

— Трябва първо да отида до тоалетната — заяви смело тя.

Нарочно остави чантата си на бюрото. Не искаше да ласкае Джо с мисълта, че отива да се среши или да си сложи червило заради него.

Глава 20

Ресторантът беше съвсем близо до службата. Кетрин благодари горещо на Бога. Мисълта да седи до Джо в тясно такси направо я изпоти. Е, и ходенето пеша не се оказа особено приятно. Чувстваше се неудобно и не смееше да го погледне.

Двамата вървяха с различна скорост. Джо беше доста висок и Кетрин реши, че сигурно върви много бързо. Не искаше да изостане от него, затова ускори ход, после внезапно осъзна, че се е забързала прекалено много и рязко забави крачка. Междувременно, забелязал скоростта й, Джо се уплаши, че я е принудил да бърза, и почти спря. Кетрин го усети и това й се стори неестествено, така че отново ускори. Джо също. Като ту забързваха, ту почти спираха, най-сетне стигнаха; „Лимонов плод“.

Беше модерен, скъп и шумен ресторант. Витрината бе от стъклени тухли и светло дърво. Приличаше много на заведението, където в събота вечер празнуваха рождения ден на Тара. Дори нямаше нужда да поглеждаш менюто, за да разбереш какво предлагат.

Джо си бе направил труда да резервира сепаре. След като ги настаниха, шумът намаля и Кетрин започна да се отпуска. Дори си поръча чаша вино.

— Не ме гледай така! — скара се тя на Джо. — Може да съм старателна и съвестна, но все пак съм човешко същество.

— Не те гледам — усмихна й се той с блестящите си зъби. — Щом ти се пие вино, пий. Поръчай си колкото искаш чаши.

После я погледна толкова мило, че Кетрин не се сдържа и каза делово:

— Да се залавяме за работа. Основните разходи по „Нориаки“…

— Кетрин — нежно я прекъсна той, а начинът, по който произнесе името й, едва не я накара да скочи и да си тръгне, — хайде първо да поръчаме.

Внезапно реши да се отпусне и да си почине поне за час. Три седмици беше отблъсквала Джо и в момента бе останала без амуниции. Майната му, все пак съм човек, каза си тя. Защо да не позволя на някого да се държи мило с мен? Само за един час.

Усмивката й към Джо за пръв път бе лишена от сарказъм или презрение.

— Какъв ордьовър ще си поръчаш? — попита я той.

— Ризото с гъби — отговори весело тя. — А ти?

— Супа с лимон и кориандър. Хей! — извика той, като погледна менюто. — Няма ризото с гъби.

— Невъзможно — усмихна се тя. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Кетрин размаха ръка към стените, задължително боядисани в бледожълто, миниатюрните японски градини и кръглите метални плафониери. Джо се засмя и тя видя как разцъфва в очите му. Но когато отвори менюто си, възкликна учудено:

— Няма и супа с лимон и кориандър!

— Невъзможно — засмя се Джо. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Беше неин ред да гледа как Джо цъфти.

Не можеше да го вкара в нито една от обичайните категории. Повечето мъже, които я преследваха упорито, имаха самочувствие с размерите на континент. Така и трябваше — ако в броните им имаше пукнатини от неувереност, Кетрин веднага ги откриваше и нанасяше смъртоносни рани. Но ако не беше смахнат егоист, значи бе тъп като пън или наивен като Форест Гъмп. Ней приличаше на нито едно от двете.

Келнерката застана до масата им.

— Съветвам ви да опитате днешните специалитети — започна тя. — За ордьовър предлагаме ризото с…

Кетрин не чу останалото. Избухна в смях, а Джо, зашеметен от неочакваната сърдечност, й се усмихна широко. Тя си припомни доволно колко забавен можеше да бъде един обяд. А докато наблюдаваше как дългите му чувствителни пръсти си играят със столчето на чашата, странно, отдавна забравено усещане пропълзя по тялото й. О, не!

Поръча си талятели. Нямаше да се предаде! Отказа да вземе подходящо за среща ядене, с което не можеше да стане инцидент. Не й пукаше дали талятелите няма да увиснат грозно, докато ги поднася към устата си. Нямаше да се притесни, ако изцапаше брадичката си със сос. Беше готова да си поръча дори спанак и да рискува да полепне по зъбите й, но за съжаление го нямаше в менюто.

Докато ядяха ордьоврите си, разговорът естествено се насочи към общия им интерес — работата. Джо говореше за себе си с лекота и очевидно се надяваше Кетрин да му отвърне по същия начин. Спомена й, че си бил ходил у дома преди няколко седмици. После каза:

— Навърших тридесет през юли и майка ми реши, че сигурно съм гей, щом още не съм се оженил.