Бар „Последен шанс“

След тези думи обаче Джо не направи многозначителна пауза, нито пък я погледна нетърпеливо и тя се успокои. Може пък да не се опитваше да открие дали е сгодена и на колко години е.

— Откъде си?

— От Девън. Аз съм си селско момче по сърце.

Това не е нещо, с което да се гордееш, презрително си помисли Кетрин, но внезапно откри, че отвръща:

— И аз съм от провинцията.

После му разказа за Нокавой. Или поне за природата му. За огромните вълни на Атлантическия океан, които понякога достигаха до прозорците на къщите. За въздуха, който бе толкова свеж, че според Тара „човек може да го реже с нож и вилица и да го яде“. Горката Тара наистина страдаше от мания за ядене.

— Звуча като реклама на Ирландия — засмя се Кетрин.

— Сигурно ти е било доста трудно да напуснеш Нокавой.

— Не. Нямах търпение да се махна оттам — призна тя. — Харесвам анонимността на Лондон.

— Забравено от Бога място, където на хората не им пука един за друг — усмихна се Джо.

— Може и така да е, но пък има великолепни магазини за обувки.

Той се засмя и я изгледа възхитено. Основните ястия пристигнаха. Порцията на Джо представляваше сложна вертикална конструкция.

— Как го правят? — учуди се той. — Аха! Пухкаво канапе, пласт пиле, пласт босилек, после сушени домати и моцарела. Повторете, ако е необходимо. Но не го изпробвайте у дома!

— Можеш ли да готвиш?

Не знаеше защо въобще го попита? Какво я интересува ше?

— О, да — намигна й Джо. — Правя жестоко тайландско къри. Да ти обясня ли как?

Кетрин кимна примирено, а настроението й започна да се разваля. Очевидно Джо щеше да се опита да я впечатли с готварските си умения. Каква скука!

— Първо отиваш на пазар — всеки магазин „Маркс и Спенсър“ ще ти свърши работа. Спираш до щанда за охладени храни. Това е важно, Кетрин — размаха ръка той, — защото много хора допускат грешката да пазаруват от замразените. Взимаш едно готово къри. Прибираш се у дома, махаш капака и надупчваш фолиото с вилица. Четири пъти. Не по-малко. После го пъхаш в микровълновата само за три минути и половина. Сваляш фолиото и го оставяш за още тридесет секунди. Резултатът е чудесно леко препечено къри — навърши усмихнато той. Кетрин се засмя облекчено.

— Е, става малко твърдо — призна Джо, — но не е страшно. Сервираш го с ориз, доставен от кой да е индийски ресторант. А сега ми кажи някоя от твоите рецепти.

— Добре — съгласи се весело тя. — Чакай да помисля. А, ето една хубава. Имаш нужда от телефонен указател, макар че и пуснатите в пощенската ти кутия реклами вършат работа. Вдигаш слушалката, набираш номера и поръчваш голяма пица с допълнително кашкавал и домати. После, това е най-важното, им съобщаваш адреса си. И след по-малко от половин час получаваш великолепно ядене!

— Полезна информация — замислено кимна Джо. — Може да изпробвам рецептата някой път, когато съпругът ми покани шефа си на вечеря.

— Готвиш ли понякога? — попита тя, усетила сродна душа.

— Не — искрено отговори той. — Никога. А ти?

— Мразиш ли хора, които вдигат шум за готвенето?

— Е, не ги мразя, но не ги разбирам.

— Да, знам какво имаш предвид.

— Ако Господ е искал да печем кексове, защо е създал сладкарница „Валери“?

— Точно така!

Усмихнаха се приятелски.

— Можем да станем съавтори на готварска книга — внезапно предложи Джо. — За хора, които мразят да готвят.

— Можем. Знам много рецепти — усмихна се Кетрин с блеснали очи. — Имам една съвсем лесна. Влизаш в „Макдоналдс“. Купуваш си сандвич. Вадиш го от кутията и поднасяш!

— Харесва ми. Чакай да ти кажа чудесна лесна рецепта за вкусно печено. Инструкции: отиди на гости на майка си за уикенда.

— Можем да добавим и лъскави снимки — ентусиазирано каза Кетрин. — Хора, които ядат от пластмасови кутии, и доставчици на пипа.

— Това ще е невероятна промяна в обикновеното гастро-порно — захили се Джо. — Делия Смит, дните ти са преброени!

Макар и неохотно Кетрин бе принудена да признае, че Джо е свестен. Или поне изглеждаше такъв. Но това вероятно означаваше, че е сериен убиец.

Настъпи тишина и за пръв път забелязаха, че навън вали.

— Дъжд — въздъхна Кетрин.

— Обичам дъжда.

— Ти май обичаш всичко — каза Кетрин и изведнъж се вкисна. — Има ли мъжка версия на Майка Тереза? Защото ако има, това си ти.

Джо се засмя.

— Просто смятам, че повечето неща могат да се обърнат в твоя полза. Например дъждът. Представи си следната сцена — подкани я той, като размаха елегантно ръка. — Навън вали проливно, но ти си у дома. Дъждът плющи в прозорците, а ти лежиш на канапето пред камината, в която пламти буен огън. Бутилка червено вино…

— Носиш дебели чорапи и пухкав анцуг — прекъсна го Кетрин, изненадана от поведението си.

Джо кимна.

— Очакваш доставка на китайска храна…

— По телевизията тече страхотен филм…

Очите на Джо заблестяха ентусиазирано.

— Черно-бял…

— „Филаделфийска история“…

— „Казабланка“…

— Не — извикаха едновременно. — „Римска ваканция“!