Бар „Последен шанс“

Втренчиха се един в друг. Стори им се, че ги е ударил гръм. Кетрин почувства, че Джо е проникнал дълбоко в душата й. Когато келнерката избра точно този момент да ги попита дали са свършили, бе готова да я разцелува, макар че Джо с удоволствие би я пребил.

Опитвайки се да удължи приятния обяд, Джо ентусиазирано предложи на Кетрин да си поръча десерт.

— Какво ще кажеш за шоколадова торта? — попита той, като отвори менюто. — Или крем карамел с шоколадов сос?

Кетрин стисна устни. За каква я смяташе? За жена ли?

— Ти ще си поръчаш ли нещо?

— Не, но…

— Добре тогава — кимна ледено тя и той се зачуди какво е объркал.

Катрин си погледна часовника и видя, че определеният час е изтекъл. Всъщност бяха минали почти два часа и тя се ядоса на себе си.

Наложи сериозното си изражение, поръча си двойно еспресо и с рязък тон започна да изброява разходите по „Нориаки“. Искаше да му покаже, че веселбата е приключила, затова извади компютърната разпечатка от чантата си. А за да задоволи жестокостта си — нямаше друга причина, — сложи и калкулатора на масата.

— Да пийнем по един ликьор — предложи Джо, когато тя приключи. — Само един и ще се връщаме на работа.

Кетрин поклати глава.

— Хайде де — помоли я Джо. — Както един мъдър мъж каза навремето: „Няма ли да останеш още малко?“

— Ще ти отговоря с думите на един от великите мозъци на двайсети век — студено отвърна Кетрин, като пусна калкулатора в чантата си. — „Това е всичко, приятели!“

Остави го да плати сметката и потисна чувството си за вина. Все пак не беше искала да обядва с него. Но когато Джо се надигна, не можа да се сдържи и каза заядливо:

— Не забравяй касовата бележка, за да я дадеш за осребряване.

Нараненият му и отвратен поглед я накара да съжали за думите си.

Наближаваше четири, когато се върнаха в офиса. Как бе възможно? Е, нямаше да се повтори. Тя щеше да се погрижи за това. Бездруго Джо сигурно щеше да бъде изритан от работа още преди края на месеца. Трудовият му стаж тук бе доста дълъг според стандартите на „Брийн Хелмсфорд“. А изчисляването на обезщетението му щеше да й достави огромно удоволствие. Единственият проблем бе, че Джо работеше много добре и хората го харесваха. Това определено я плашеше.

Но вечерта, когато се прибра у дома, лошото й настроение бе изчезнало напълно, а очите й блестяха щастливо. Разбира се, самата тя нямаше представа за това, докато Тара не й го каза. Новината никак не я зарадва.

Глава 21

Тара отвори вратата и се опита да скрие покупките си, но Томас стоеше в коридора, а Берил се мотаеше в краката му.

— Как мина курсът по степ? — попита той.

Беше й нужна цяла минута, за да осъзнае за какво става дума.

— Курсът по степ? О, адски тежко — излъга тя. — Капнала съм.

— Браво! — доволно се ухили Томас.

Вероятно бе виновен гладът или пък потиснатият гняв, със сигурност имаше нещо обаче, защото Тара се завъртя към него с неочаквана ярост.

— Браво? Браво? Да не се каниш да ми дадеш златна звездичка? Или да ми пишеш шестица? Господи!

Томас ококори шокирано очи и започна да отваря и затваря уста, без да каже нищо.

— Приличаш на риба — подигра му се Тара. — Отивам да се обадя по телефона.

Тя се втурна в спалнята, метна покупките си на пода, запали цигара и набра номера на Финтан.

— Е, какво каза докторът?

— Не отидох — отвърна Финтан. — Познай какво се случи, след като говорихме по телефона днес.

— Какво?

— Буцата изчезна — засмя се Финтан. — Все едно че се спука балон. Кивито се превърна в зърно грозде, а после в стафида.

— Разтревожи ме — оплака се Тара, чувстваше се като пълен идиот. — Може би все пак трябва да отидеш на лекар. Поне да разбереш каква е причината.

— Няма нужда — възрази той. — Кризата премина.

— Наистина ли приличаше на киви?

— Доста.

— На хората не им израстват буци по врата ей така — настоя тя, като дръпна силно от цигарата. — Нещо не е наред и трябва да разбереш какво. Ами ако се случи отново?

— Няма.

— Възможно е.

— Не.

— Какво мисли Сандро?

— Сандро не мисли. Или поне мисли колкото се може по-малко.

— Финтан, дръж се сериозно.

— О, не.

Последва дълго мълчание. Най-после Тара каза притеснено:

— Финтан, трябва да ти задам един въпрос. Знам, че не е моя работа, но все пак ще попитам. Изследвал ли си се за СПИН наскоро?

— Не мога да направя такова нещо.

— Значи не си правил изследвания?

— Говорим по телефона все пак.

— Знаеш какво имам предвид.

— А ти изследвала ли си се? — изненада я Финтан.

— Не, но…

— Но какво?

Тя замълча деликатно.

— Винаги ли използваш презерватив с Томас? — попита Финтан.

При други обстоятелства Тара сигурно щеше да се засмее, припомняйки си бурните протести на Томас през първата им нощ, когато се опита да го накара да сложи презерватив. Да бе, да ям шоколад с обвивката! — беше изхленчил той. Да плувам с обувки и чорапи! И тя никога вече не го помоли. За щастие още от дните с Аласдър взимаше хапчета против забременяване.

— Ами… не винаги, но…

— А Томас правил ли си е изследване за СПИН?

Абсурд, помисли си Тара. Томас беше последният човек на света, който щеше да си направи такова изследване.

— Не, но…