Бар „Последен шанс“

Бенджи прекоси стаята с разтреперани крака. Лоркан се облегна на стената и загледа момичето с притворени очи.

След секунди Бенджи се завърна, почервенял от неудобство. Срамежливото поведение действаше само когато мъжът бе изключително хубав. В противен случай приличаше на кретен.

— Какво стана? — попита Лоркан.

— Потупа ме по главата и каза, че съм котенце.

— И двамата знаем, че това не е желаният отговор. Добре, гледай сега как се прави. И се учи. Аз съм повелителят на жените.

— Това пък какво беше, по дяволите? — раздразнено попита Бенджи, уплашен, че Лоркан ще му отмъкне момичето изпод носа.

— Също като повелителят на конете. Но вместо комплексирани коне карам комплексирани жени да ми ядат от ръцете.

— Тя не е комплексирана — разгорещено възрази Бенджи.

— Ами! Сладкото личице, милото държане… Прекалено много се старае да се хареса — замислено отбеляза Лоркан.

— Но не и на мен — горчиво изстена Бенджи.

Най-важното беше подходящият момент, затова Лоркан изчака всички други мъже в стаята да си опитат късмета.

Знаеше, че тя го е забелязала. Беше толкова висок, че не можеше да го подмине, а и улови погледа й на няколко пъти.

Не отиде при нея да проси внимание — хубавият, но арогантен мъж често подплашва жените. Но хубавият и уязвим мъж стига до финалната права. Затова реши да осъществи контакт уж случайно, под предлог че помага на домакинята да събере празните чаши и кутии.

— Извинете, че ви безпокоя, но празна ли е тази чаша? — попита смирено той.

Момичето кимна, а той заекна свенливо:

— Знаете ли… имам предвид… сигурно сте го чували и преди… не, не, няма нищо. Съжалявам. Забравете.

— Не, моля ви — задържа го тя. — Искам да чуя какво ще ми кажете.

— О, не! — потрепери, езикът на тялото му бе достигнал триумфа на срамежливостта. — Няма нищо.

— Не можете да започнете да казвате нещо, а после да спрете.

Лоркан погледна настрани, преглътна и прошепна:

— Добре. Вероятно сте го чували безброй пъти, но исках да ви кажа, че имате най-хубавата коса, която някога съм виждал.

За щастие успяваше да се изчерви винаги, когато си поиска.

— Благодаря — отвърна Ейми и също се изчерви.

— Аз по-добре… — посочи той празните чаши и се усмихна срамежливо. — Ами… нали разбирате, трябва да ги занеса в кухнята.

След десет минути, когато Ейми лапна цигара, Лоркан към втурна към нея. Извади специалната си запалка и я щракна под носа й. Запалката, разбира се, не проработи и на лицето му се изписа ужас. После се засмя, погледна Ейми в очите и излъга най-безочливо:

— Преди пет минути работеше.

Запалката бе развалена от две години.

— Тези неща винаги те провалят, когато искаш да направиш добро впечатление — въздъхна тежко той. — Съжалявам — добави Лоркан и се оттегли, като остави Ейми да го гледа замечтано.

Малко по-късно, точно както очакваше, тя дойде при него. И този път бе успял. Обзе го въодушевление. Наистина беше страхотен! Никой не можеше да се мери с него. Беше най-великият майстор.

На следващия ден Ейми свика приятелките си на извънредно събрание.

— Почувствах се адски притеснена заради него — възкликна тя. — Ако можехте да видите лицето му! Дори се изчерви! Толкова много искаше да ми запали цигарата. И е невероятно красив. Убийствено гадже! Какво ще кажете, а? Великолепен мъж, който на всичкото отгоре е грижовен и уязвим. Знам, че е прекалено рано и вероятно прибързвам, но наистина мисля, че може да е… — тя замълча и въздъхна с копнеж. — Мъжът!

След няколко дни, когато осъзна, че Ейми е станала гадже на Лоркан, Бенджи се поболя.

— Мислех, че става дума само за урок — изхленчи ревниво той. — Смятах, че ще спиш с нея, за да ми покажеш как се прави и толкова.

— Престани, Бенджи — скара му се Лоркан. — Как можеш да кажеш такова нещо? Не трябва да се отнасяш така с жените.

Глава 23

Първото лято, което Финтан, Тара и Кетрин прекараха заедно, беше вълшебно, нищо че Франк Бътлър не одобряваше младия О’Грейди и бе готов да обяснява с часове в кръчмата на О’Конъл какво вредно влияние има Финтан върху момичетата. Не че можеше да събере много последователи на каузата си.

— Какво лошо прави? — учуди се Тад Бренан, като си представи облечения в шалвари и мускетарска риза Финтан. — Съживява градчето. А и този етап скоро ще премине.

— Докато премине, дъщеря ми вече ще е развалена.

Приятелите на Франк замълчаха. Не беше честно да винят Финтан О’Грейди. Тара Бътлър щеше да стане развалено момиче и без него. Личеше й още на четиринадесет години.

Беше изключително популярна сред местните хъшлаци, които висяха на ъгъла на „Мейн“ и „Смол“.

— Ето ги циците ми, останалото идва след малко — побутваха се те, щом видеха Тара.

— Прекрасна жена си! — подвикваха й възхитено, когато минаваше покрай тях със сексапилна походка, вирнала нос във въздуха. — Иска ми се да те взема в моето стадо. Хайде да избягаме оттук и да заживеем заедно!

— Романтика в Нокавой — смееше се Кетрин.

Никой не казваше, че изрядната и спретната Кетрин е прекрасна жена. Момчетата на ъгъла дори я обиждаха понякога.

— Отпусни се малко, загубенячке! Човек по-скоро би ухажвал дъска, отколкото теб.