Бар „Последен шанс“

— О, да! — единодушно се съгласиха всички. — Розовият панталон е жесток.

Въпреки черната бира Тара, Кетрин и Финтан застанаха нервно пред вратата на дискотеката.

— Не забравяйте — напомни им тихо Финтан. — И двете сте родени през шестдесет и трета.

Оказа се, че няма от какво да се боят. Единственото, от което отец Ивънс се заинтересува, бе дали имат достатъчно пари да си платят.

Бяха идвали в общинската зала безброй пъти, но тази вечер прашният дървен под, миниатюрната сцена, оранжевите пластмасови столове, плакатите за курсовете по йога на Делия и рекламите им се сториха вълшебно променени.

Нямаше седем и половина и навън още бе светло, но атмосферата в залата бе наситена с напрежение. Странна машина прожектираше по стените пъстри мехурчета, които се разширяваха, разделяха на две и променяха цвета си от синьо на червено или зелено. Кетрин си припомни часовете по биология, когато гледаше под микроскопа как клетките се делят и нарастват. Бяха първи. Седнаха притеснено на пластмасовите столове и зачакаха. И чакаха. И чакаха.

— Няма ли да потанцуваме? — попита Кетрин, която притежаваше силно развито чувство за отговорност.

— Почакай малко — посъветва я Финтан, вторачен с очакване във вратата, като се молеше някой да влезе.

Тара и Кетрин разбраха, че въпреки хвалбите си и той самият идваше тук за пръв път. Седяха мълчаливо, а из въздуха танцуваха прашинки.

— Ще отида до тоалетната да проверя дали косата ми изглежда добре — каза Тара след известно време.

— Чудесна е — отвърна Кетрин.

Продължиха да седят мълчаливо.

— Все пак ще отида — реши Тара.

Около девет и половина, когато песните се въртяха вече за трети път, влязоха още няколко души. После, щом слънцето най-после залезе, дискотеката се напълни.

Занемели от възхищение и завист, тримата приятели наблюдаваха учудено как всички други се движат спокойно и самоуверено, колко удобно се чувстват на това великолепни място. Дали някога и те щяха да се отпуснат така?

Кетрин непрестанно поглеждаше към вратата. Знаеше, че майка й е на работа, но не би се учудила, ако…

Глава 24

Джо Рот видя как Кетрин се приближава към бюрото си и сърцето му запя. В офиса имаше поне двайсетина други жени. Какво тогава го караше да потръпне, щом видеше Кетрин? Лицето й? Акцентът? Самочувствието? Предизвикателството?

След скромния успех на вчерашния обяд той събираше смелост да я покани на вечеря. И този път щеше да го направи без помощта на Фред Франклин или под претекст, че трябва да говорят служебно. Лъжите и манипулациите не спадаха към обичайните методи на Джо. Макар обядът им да бе отчасти служебен, той се срамуваше, че я бе притиснал. Но не можа да се сдържи.

Наблюдаваше я как грижливо си закачва сакото на облегалката на стола и се опитваше да реши къде да я заведе. На модерно ново място, където боята още не е изсъхнала? Или в стар романтичен ресторант извън града? Кое ли би предпочела?

Кетрин седна, включи компютъра и отвори файл. После го затвори и отвори друг. Не можеше да реши откъде да започне. И не й пукаше. После, когато видя как Джо се приближава към бюрото й, осъзна, че го беше чакала. Изглеждаше изключително добре днес. Това правеше четири поредни дни. Носеше великолепен тъмносин костюм с тюркоазени нишки, а от бледозелената риза очите и косата му изглеждаха още по-тъмни. Дрехите правят човека, напомни си тя решително. Безукорната кройка на костюма му придаваше елегантен и изискан вид. А мекият плат на сакото я приканваше да протегне ръка и да го погали.

Джо застана пред нея. Кетрин погледна копчетата на ризата му и внезапно си помисли, че иска да ги разкопчае и да пъхне ръка вътре. За миг си представи кожата му — гладка и стегната под космите по гърдите му — и я обля гореща вълна. Той седна на крайчеца на бюрото й и Кетрин откри, че наблюдава издутината отпред на панталона му. Какво ли щеше да стане, ако смъкнеше ципа му и пъхнеше ръка вътре? Отново й стана горещо. Хипнотизирана, едва успя да вдигне очи и да го погледне в лицето. Уплаши се. После се ядоса. Джо й се усмихна, както правеше всяка сутрин, но днес бе различно. Напрежението се бе преместило от устата към очите му. По-малко сладост, повече напрежение. По-малко лъчезарност, повече нетърпеливо очакване.

— Добро утро, Кетрин!

— Добро утро!

— Благодаря ти, че дойде на работа днес. Направи един стар човек много щастлив.

Кетрин повдигна студено вежди.

— Така ли?

— Да. А както един мъдрец веднъж каза… — Джо замълча за момент, потърка брадата си замислено и продължи: — Какво точно каза? А, да! „Ти си слънцето в живота ми.“

— Интересно — бавно отвърна Кетрин, — защото един друг мъдрец, всъщност съдия, веднъж заяви: „Сексуалният тормоз на работното място е престъпление.“

Джо застина за момент, после потръпна, сякаш го бяха ударили. Лицето му почервеня и той бързо се дръпна от бюрото й, шокиран и обзет от внезапна омраза към себе си.