Бедствие на високи токчета

Някой отново я сръчка.

Глен. Сега всички бяха седнали.

Роберто седеше начело на масата заедно с госпожа Пеликан и слушаше, докато тя разясняваше защитната им стратегия.

Бренди също седна и се опита да реши какво ще прави. Независимо че Роберто й даваше възможност да потули истината, тя трябваше да я признае. Ако връзката им се разчуеше, това щеше да застраши защитата. Но не беше нужно да се обяснява пред всички тук. Не и пред Санджин, който я гледаше лошо. След събранието щеше да отиде в кабинета на госпожа Пеликан…

Гласът на Санджин я върна обратно към обсъждането:

— Предлагам да изпратим Бренди. И бездруго трябва да опознае тукашните съдии, а липсата й на опит не играе роля, защото какво би могло да се обърка на подобно заседание?

Тя се огледа. Заради душевния си смут бе пропуснала нещо много важно.

— С удоволствие ще свърша каквото трябва. — Безобиден отговор.

— Добре — рече госпожа Пеликан. — Тип, вие с Даяна ще видите какво друго може да се изрови от източниците на ФБР. Санджин, поверявам разследването всецяло на теб.

Санджин посърна. Така й се падаше на тази подла невестулка.

— Глен, ти си с мен. Бренди, ти отиваш с господин Бартолини на заседание при съдия Найт. Нищо не би трябвало да те затрудни. Щом види хубавото ти личице, и е твой. — Госпожа Пеликан се изправи и кимна бодро.

Всичките й колеги станаха и кимнаха бодро.

Бренди стори същото, но… как така щеше да ходи с Роберто на заседание? Как се бе получило така?

Ето на.

Откъснаха я от плана й за етически изискуемото убийство на кариерата й, докато той още бе в зародиш.

Сякаш всички я чакаха да излезе първа, затова тя се запъти към вратата, а Роберто моментално се залепи за петите й. Колегите й се пръснаха по кабинетите си.

Бренди тръгна след госпожа Пеликан.

— Къде отиваш? — Роберто я улови за ръката.

— Да й кажа…

— И по-късно има време. Нищо няма да ти стане, ако ме придружаваш на заседанието при съдия Найт. Чу шефката си. Човекът си пада по хубавиците, а доста се е настроил против мен, така че ще ми бъдеш закрилник.

Бренди се взря в ръката му. Последния път, когато тази ръка я държеше, тя го целуваше за сбогом и тази целувка бе приключила на пода пред камината в хотелската спалня. Бренди го погледна в очите. Последния път, когато двамата бяха толкова близо, тя бе заровила нос в гърдите му и бе вдъхнала чистия му, свеж аромат, като ли че беше афродизиак.

Сега отново вдъхваше уханието му и не знаеше дали да се втурне в обятията му, или да избяга по-далеч от тях.

Но той сякаш бе сляп и глух за колебанието й. Пусна я и трезво попита:

— Къде ти е шлиферът?

— В кабинката ми.

— Вземи си го. Навън е студено.

— О, така ли мислиш? — Това беше казано саркастично. Само че тя не настоя да ходи при госпожа Пеликан. Така бе редно, макар да се страхуваше, че Роберто имаше право. Нали? Нищо чак толкова нямаше да стане, ако отиде с него да омае съдията.

Остави го да й помогне с шлифера. В асансьора си надяна ръкавиците. Не го поглеждаше. Не погледна и хората, които се качиха с тях. Даже не срази с поглед жената, която го бройкаше.

Струваше й се, че ще бъде голям късмет, ако асансьорът се разбие и сложи край на нейното малодушие и нерешителност… и на тази нахалница, която му налиташе.

Лимузината на Роберто ги чакаше, паркирала неправилно на завоя. Нюби излезе. Той й свали шапка и отвори вратата.

Свидетел. Нюби беше свидетел, че с Роберто са имали нещо. Портиерът в хотела на Роберто беше друг свидетел. Както и всеки, който я беше видял да влиза в хотела. О, и Джери, бодигардът, беше видял в чия лимузина се качва тя. Бренди закри лицето си с ръка, представяйки си техните показания по делото, което щеше да я лиши от правото да упражнява професията си.

— Няма нищо. — Роберто я хвана и я насочи към колата. — Прекалено усложняваш нещата.

— Аз съм на друго мнение.

Той я натика в лимузината и се качи след нея.

— Случаят е пределно ясен. Просто съм адски страхлива…

Той я стисна за раменете и я извъртя към себе си.

— Не си страхлива. От всичко, което научих за теб през уикенда, това е истина номер едно. Моля те, направи ми услугата никога да не се подценяваш така.

Бренди бе забравила. По време на уикенда с фантастичен животински секс беше установила, че харесва Роберто.

— Благодаря ти. — Тя живна малко. — Но ти си крадец на диаманти, така че дали те бива да преценяваш човешкия характер?

— Първо — не съм никакъв крадец, докато няма влязла в сила осъдителна присъда.

Което, като негова адвокатка, тя знаеше.

— Второ, един крадец на диаманти задължително трябва да е добър познавач на човешкия характер. — Той се приведе към нея. Тя се отдръпна от топлината му, миризмата му, натиска на тялото му. Той я закопча с предпазния волан. — Това е дори по-важно, отколкото да съумееш да се задържиш на пръсти за един перваз пет етажа над уличното платно.

Колата потегли. Бренди го загледа с ужас и възхищение.

— Държал си се на ръце за някакъв перваз пет етажа над улицата? Можеше да се убиеш! — Смрази я представата как този красив мъж лети към тротоара…