Бедствие на високи токчета

Един неканен спомен изникна в главата й… Роберто си разкопчава ризата и разкрива плоския корем и мускулестите си гърди… Нищо чудно, че има такова тяло. За да висиш на пръсти се искат упражнения, иска се практика…

— Не. Чакай. — Точно сега не биваше да си спомня какво последва, след като той си свали ризата. — Ти току-що си призна, че си крадец на бижута. Никога не произнасяй това пред другиго.

Никога.

— Къде направих гаф, сладка Бренди, та да ме помислиш за глупав? — Акцентът му беше силен и многозначен по начин, който не беше чувала… освен когато се любеха. Тогава всяко слово, нашепнато в ухото й, изобилстваше от италиански тонове, а когато тялото му се движеше върху нейното, тя забравяше Чикаго, студа, сбърканите мебели, лекомислената си майка и гадния си баща, и кучия син, който беше чукал друга жена по време на годежа им. Този уикенд можеше да мине за най-готиния в живота й… а този понеделник — за най-лошия й ден изобщо

.

— Не те мисля за глупав. — Само това оставаше. — А за неморален. Защо не ми каза кой си?

— Ти с какво мислеше, че си изкарвам хляба?

— Не знам. Ти си италиански граф!

Той направи гримаса.

— Да си граф вече не е това, което беше.

— Да, едва ли върви със заплата. — Какво си въобразяваше тя?

— Ти знаеше как се казвам. Изглежда, не знаеше в какво съм обвинен, но не виждах защо това трябва да ни засяга.

Чудесно. Той с нищо не беше по-различен от Алан. Прехвърляше й вината.

Роберто продължи:

— Чак когато говореше с майка си по телефона и отвори дума за работата си при Чарлс Макграт, си дадох сметка, че сме правонарушители.

— О! — Той не я изкарваше виновна. Изкарваше и двамата невинни. Колко освежаващо. — А тогава е било прекалено късно.

— Именно.

— Почакай. Това беше в събота сутрин. — Спомняше си много добре разговора с Тифани, защото непосредствено след това той дойде при нея и й предложи да останат заедно, а тя се разля върху него като горещ карамел върху сладолед.

Роберто й се усмихна, черните му очи блеснаха весело, устните му се извиха многозначително. Очевидно чакаше тя да стигне до същото заключение като него.

— Добре де, гафът вече е бил станал — неохотно си призна Бренди. — Толкова ли не можа да ми кажеш?

— И да се обадиш на Чарлс Макграт със съобщение, че напускаш? Не си познала. Освен това — той зашепна в ухото й — ми се спеше с теб.

Звучеше досущ, когато се любеха. О, не.

Тя сплете пръсти и заби поглед в скута си. Трябваше да се съсредоточи.

— Виж. Не набрах смелост незабавно да кажа на госпожа Пеликан истината… — Гласът й трепна, ала тя се овладя. — Но няма да застраша изхода от делото. Когато се върнем, ще постъпим както е редно, аз ще се отведа и… ще си понеса последствията.

Добре беше за душевния й покой, че не видя изражението му.

— А сега ми обясни: защо ще се явяваме пред съдията?

— Ти не беше ли в час?

Тя изгледа сърдито Роберто.

— Добре де! — Той вдигна ръце, сякаш се опитваше да отбие кроше. — Съдия Найт държи да се срещнем. Той ще гледа делото. Инструкциите ми са да се държа сериозно, да му напомня за реномето си на крупен бизнесмен с връзки в Чикаго — тонът му стана груб — и с подмазвачество да си издействам оправдателна присъда.

— Колко му е. Ти си много обаятелен. Аз също съм обаятелна. — Тя отправи на Роберто усмивка тип „южняшка красавица“. — Ще се справим за половин час.

Единадесет

— Как можа да наговориш на съдията тези неща? — Бренди отсечено крачеше към изхода по широките коридори на съдебната палата.

— Той е прекалено докачлив. — Роберто лениво крачеше до нея с ръце в джобовете, разкопчана яка и разхлабена вратовръзка.

— Каза му, че американската правосъдна система е фарс. Каза му, че от ФБР не могат да си завържат обувките, без да прочетат упътването. Само дето не му каза в прав текст, че си виновен и са щели да те хванат много отдавна, ако от ЦРУ не са били шайка некадърници. — Бренди съскаше като усойница. Знаеше го, но не можеше да се удържи. — Това бяха трите най-унизителни часа през живота ми.

— Поне ще останем заедно.

Наближаваха изхода. Бренди се опита да се напъха в шлифера си.

Той улови ръката й и помогна с ръкавите.

— Какво ще каже госпожа Пеликан, когато разбере, че си пуснат под мое попечителство? Ще ме уволни. Вече не е нужно да си правя отвод, защото — Бренди повиши тон — тя ще ме уволни най-позорно!

Хората в коридора започнаха да ги заглеждат.

Роберто сви рамене пред униформения пазач, намеквайки, че не разбира какви ги дрънка тя.

— Видя ли? Не искаш да обясняваш защо трябва си направиш отвод, така че всичко се нареди перфектно.

— Ти на това ли му викаш перфектно?! Прецаках първата си задача, която ми възложиха… Я чакай! — Завладя я подозрение и кръвта й се смрази. — Ти какво каза преди малко?

— Казах, че всичко се нареди перфектно. — Той си облече балтона.

— Не, преди това. Ти каза: „Поне ще останем заедно“. — Гласът й се изви възмутено. — Нарочно ли го направи?