Бедствие на високи токчета

— Ще се изненадаш — заплаши го тя. Всъщност балерината Бренди можеше да го ритне в тила, но не бе нужно той да го знае. Току-виж й се наложило да го възпира. — Къде е ресторантът? — Засега в полезрението й се мяркаше една типична американска закусвалня с флуоресцентни реклами на бири „Будвайзер“ и „Олд Милуоки“.

— Това е — каза Роберто. — „Препарираното куче“.

Мазна закусвалня.

— Едва ли ще подхождаш на обстановката. — Един нахакан италиански граф едва ли би избрал такова място за хранене.

— Ще се изненадаш. И така… значи се премести тук миналата седмица, а тази седмица вече не си сгодена?

Я виж ти!

Господинът си знаеше своето.

— Точно така.

— Кой развали годежа?

Тя нарочно се позабави с отговора и докато той отваряше вратата, подхвърли:

— Жена му.

Подът на закусвалнята бе с черно-бял балатум. Но стените висяха препарирани животни, облечени в целофан пудели, чау-чау, немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори. Столовете бяха разнородни, краката на масите бяха метални, а седалките им — от лакирано дърво. Носеха се божествени аромати.

Бренди не беше хапвала от снощи, когато излезе от хотела на Роберто. Устата й се напълни със слюнка, а червата й изкуркаха.

— Я сядай, момиче, преди да си припаднала от глад. — Прошарената келнерка ги насочи към едно сепаре, а после се закова на място и се втренчи в Роберто. — Ти да не си онзи, дето го пишат във вестника? Дето е задигнал куп диаманти от разните дами от висшето общество?

За него са писали във вестниците? Всички ли знаеха кой е?

— Диамантите ми бяха подаръци. — Той отдаде цялото си внимание на закръглената, изтощена келнерка и я срази с усмивка.

Тя притисна длан към гърдите си. Изчерви се. Вероятно се изчервяваше за пръв път от четирийсет години насам. Усмихна му се трескаво.

— Сигурна съм.

Мили боже, усмивката му озари ресторанта. Една жена с ортопедични обувки, изгаряне на лявата ръка и изражение, което показваше, че е видяла всичко и не е била впечатлена, сега изохка прехласнато. Такава усмивка определено щеше да бъде възнаградена с диаманти от която и да е представителка на нежния пол.

Роберто хвърли поглед назад, към дългата маса, където някакви мъже се бяха привели над чиниите си и пушеха, ядяха и разговаряха. Около тях не седяха други клиенти.

Заради цигарения дим, предположи Бренди.

— Виждам там едни приятели. Ще седнем при тях.

Келнерката понечи да възрази, но внимателно се взря в Роберто.

— Жив се погребваш.

Бренди реши, че пак са я направили на маймуна. През последните три дена доста добре беше опознала това чувство.

— Заради тях ли искаше да се храниш тук?

— Заведението е прочуто с хотдога си.

Това не беше никакъв отговор.

— Какви приятели са ти тези?

— Стари познати на семейството.

Вече ги бяха забелязали. Когато Роберто и Бренди поеха към тях, мъжете се изправиха. Бренди се почувства неудобно, че ще бъде единствената жена на масата им, а те я зяпаха… все едно беше някоя пачавра.

Един мъж, около петдесет и петгодишен, с широки рамене и кръгло шкембе се подаде иззад чиния с два хотдога и огромна купчина пържени картофи. Приветства ги с широко отворени обятия.

— Боби! Боби Бартолини! Колко се радвам да те видя. Брей, голям си пораснал! — Италианският му акцент беше по-силен от този на Роберто, гласът му отекваше гръмовно.

Бренди вдигна вежди. Щом се осмеляваше да нарича Роберто „Боби“, вероятно тези хора наистина бяха стари приятели на семейството. Но с изключение на него и още един мъж до дясната му ръка, останалите бяха на възрастта на Роберто. Около трийсетгодишни, с различен ръст, в добра форма, с мускулести ръце, подаващи се изпод навитите ръкави.

— Мосимо Фосера, каква приятна изненада. — Роберто сърдечно го прегърна. — Кой да предполага, че ще те срещна тук и сега?

Как ли пък не.

Бяха дошли на среща.

— Ние, от рода Фосера, доста се застояваме тук — отговори Мосимо.

Роберто го потупа по шкембето.

— Личи си. Грег, ти ли си това? — Той се ръкува с един мъж, красив почти колкото него. — Хей, Данте. Още ли излизаш с онова страхотно момиче Фиоренца?

Данте цял грейна.

— Не. Престанах да излизам с нея… след като се оженихме.

Всички се засмяха.

Данте и Роберто шеговито си размениха по едно кроше.

— Хей, Фико, най-после си се отървал от акнето. Рики, ти откога си без коса? Супер татуировка, Дани. По дяволите, сигурно е боляло адски. — Роберто беше загубил лекия си италиански акцент и звучеше като типичен американец. Освен това го раздаваше като типичен американец — мъжкарски и покровителствено. Е, може би беше леко предубедена към силния пол заради Алан.

— Това какво е? — Мосимо се обърна към Роберто и я посочи с глава.

— Бренди, нека ти помогна да съблечеш шлифера. — Роберто развърза шала си, с който беше увил лицето й.

— Ооо! — Възклицанието се изплъзна от изненадания Фико.

Роберто й помогна с шлифера и го окачи на закачалката.

Мъжете я зяпнаха най-безцеремонно. Бренди ясно си даде сметка, че инквизиторският сутиен и консервативният костюм изобщо не прикриват фигурата й, както се бе надявала.

Роберто плъзна ръка около кръста й и я притегли до себе си.