Бедствие на високи токчета

— 

Cara.

 — Той се обърна с лице към нея и я стисна за раменете. — Ти май наистина ме взимаш за глупак. Обожавам те, но не бих рискувал да гния цял живот в затвора заради няколко седмици под твоето попечителство. В това просто няма капка смисъл.

— Да — успокои се Бренди. — Така е. Но поведението ти пред съда също няма смисъл. — Тя посочи обратно към кабинета, от който бяха излезли.

— Той е американски съдия. Аз съм италиански граф. — Роберто се облегна на стената. — Държеше се нагло. Напомних му къде му е мястото.

Неговият снобизъм й напомни, че те нямат нищо общо.

Нищо.

— Определено. Докато ти беше в тоалетната, съдия Найт ми разказа, че е отраснал по улиците на Чикаго, но е станал най-почитаното длъжностно лице в града.

— Сигурен съм, че е преувеличил, за да впечатли такова хубаво момиче. — Роберто отхвърли твърденията на съдията с леко махване на ръката.

Бренди така затегна колана си, че едва дишаше. А може би се задушаваше от ярост?

— Той смята, че е в правото си да разпита мъж с твоите привилегии, който се е отдал на престъпления.

— Няма това право. — Роберто не се шегуваше.

И тя се бе възхищавала на неговото самомнение?

Бренди извади ръкавиците от джоба си. Заедно с тях се изтърколи бялата кадифена кутийка от заложната къща. Роберто я вдигна и й я подаде.

— Дано вътре няма нищо ценно.

— Не, обиците са на мен. — Тя натика кутийката обратно в джоба си, сложи си ръкавиците и шапката и тръгна към вратите.

Той я последва.

Когато излязоха навън, леденият вятър я връхлетя. Лимузината. Лимузината беше рай. Бренди се запъти към нея.

За разлика от Роберто. Той спря на стъпалата и се огледа нагоре-надолу. Погледът му се заби в двама мъже, сгушени до грамадния монумент, който Пикасо бе подарил на града.

Бяха облечени като полярни мечоци — с шапки, ръкавици, ботуши и шалове, но сигурно задниците им бяха измръзнали.

И тогава Роберто произнесе най-глупавото нещо, което бе чувала. Каза:

— Нека да повървим.

— Да повървим! — Крайниците й вече бяха вкочанени. — Ти да не си полудял!

— Вече ме мислиш за такъв. Мога само да потвърдя твоето мнение. — Той усмихнато нагласи шала си около врата и ушите й. — Хайде. Да кажем на Нюби. Той може да ни следва с колата.

— Офисът е на километри оттук. — Нежният кашмир я обгръщаше с неговата топлина, ухание, самоувереност.

— Не се връщаме в офиса. Отиваме на ресторант. Не съм ял.

Тя го изгледа яростно.

— Не е далеч — увери я Роберто. — Само на няколко пресечки.

Бренди искрено копнееше да му се сопне, че ще го гледа как бие път пеша от колата, но съдия Найт се вбеси от неуважението на Роберто и гневът му се разпростря върху „Макграт и Линдоберт“, и по-конкретно върху Бренди. Той изключително подробно обясни какво ще я сполети нея и едва започващата й кариера, ако изпусне Роберто, затова не й стискаше да го остави сам. Не и пред съдебната палата. Вероятно не и докато делото не приключеше.

— Добре. Ще повървим.

Роберто се разбра с Нюби, после отиде при нея и бодро я поведе по тротоара. Тя бойко закрачи до него, мърморейки:

— Ама че гадост. Това не е зима. Зимата е горещ шоколад и коледни сладки. Зимата е сняг, който леко се сипе по хълма. Зимата е каране на шейни. Сега е прекалено студено да завали сняг. В този глетчер Чикаго само можеш да измръзнеш, докато се разхождаш.

— Ела. Нека те стопля. — Роберто я прегърна с една ръка.

Тя го отблъсна.

Не личеше да е засегнат. По-лошо, не личеше да му е студено.

Съвсем малко хора се бяха престрашили да излязат на улиците при този лют вятър. Общо взето, пешеходците изчакваха лятото и топлото време — даже двамата мъже край статуята явно бяха решили, че е прекалено мразовито, за да стоят на площада, защото ги следваха на около една пресечка разстояние. Единият кашляше.

— Защо се премести тук, след като върло ненавиждаш зимата? Репутацията на Чикаго е известна. Той е Ветровитият град.

— Годеникът ми. — Роберто не биваше да мисли, че му е простила за изцепките в съда. Единствено гневът не й позволяваше да стане на ледена шушулка.

— За да си далеч от него ли?

— Преместих се, защото той живее тук. — Знаеше накъде бие с въпросите си, а нямаше желание да му казва истината. Намирайки си разкошен италиански любовник, бе извадила жилото от измяната на Алан. А откривайки, че разкошният италиански любовник е крадец на скъпоценности, бе преживяла ново унижение. — Колко има до ресторанта?

— Една пресечка. — Той хвърли поглед на колата, сетне пак погледна назад. — Нюби кара точно зад нас. Можеш да се качиш.

Бренди също се огледа назад. Нюби се движеше успоредно с тях, без изобщо да се интересува, че пречи на пътното движение.

— Не. Само да ти обърна гръб, и ще ми избягаш.

Роберто се засмя. Засмя се съвсем неподправено.

— Ако исках да ти избягам, как щеше да ме спреш? За глезена ми ли щеше да се увесиш?