— Благодаря ви, господин Контини. — Той миришеше на сапун и вино, беше як и жилав, а акцентът му беше досущ като на Роберто. Обзалагаше се, че госпожи и госпожици се редят на опашка пред вратата му.
— Наричай ме Ноно. — Телефонът настоятелно се раззвъня. Възрастният мъж не му обърна внимание. Хвана я под ръка и я отведе в дневната, декорирана със завеси от кафяв брокат, черно-бели снимки и покривчици от жълтеникава дантела. — И тъй, как се запозна с моя Роберто?
— Срещнахме се на едно парти, но всъщност работим заедно по неговото дело. — Тя хвърли поглед на безжичния телефон край златния фотьойл. Той все така звънеше.
А
— Точно така; той каза, че сте му адвокатка.
— Една от цял екип адвокати — увери го Бренди. — В лицето на „Макграт и Линдоберт“ вашият внук е намерил експертна защита.
Телефонът звънеше ли, звънеше.
— Моето момче го е загазило. — Ноно строго се взря в Роберто, а после лицето му разцъфна в усмивка. — Но ще се измъкне.
— Ноно. — Гласът на Роберто съдържаше предупреждение.
— Не, не. Аз съм дискретен. Аз нищо не казвам.
Телефонът се скъсваше да звъни.
— Ноно, няма ли да вдигнеш? — попита най-накрая Роберто.
— Това е госпожа Чарлтън, старата клюкарка. Телефонът ще иззвъни още пет пъти и ще спре. Слава богу, че е студено, иначе тя щеше да довтаса тук, за да се запознае лично с нашата прелестна малка адвокатка. — Ноно й се усмихна. — Седнете. — Постави ръка на рамото й и така я избута на кафявия диван, че старите седалки хлътнаха.
Очевидно всички мъже от тази фамилия обичаха да „насочват“.
Както беше предрекъл Ноно, телефонът най-сетне престана да звъни.
— Вино? — Той вече наливаше три чаши от кристална гарафа.
Бренди забеляза следи от богатство, в които се долавяше нотка на запуснатост. Шлифован кристал и изтърбушен диван. Безчет книги с кожени подвързии и парно, чиито старомодни вентили съскаха неравномерно. Картина с маслени бои от Марк Шагал, която спокойно можеше да е оригинал, и сплъстен зелен килим. Стаята беше удобна, но занемарена — любима стая, в която доста се е поживяло.
Роберто потъна от другата страна на дивана и се изпружи — сякаш за пръв път можеше да се отпусне спокойно.
Ноно й подаде виното и тя видя ръката му. По кожата имаше белези, пръстите бяха вдървени, сякаш не можеха да се свиват. Злополука? Заради това ли се беше пенсионирал?
Ноно я изчака да отпие.
— Харесва ли ви?
— Великолепно е. — Руйно вино, което я сгря и остави в устата й после вкус на боровинки. По-добре да не се напива, защото умората ще я повали на този изтърбушен стар диван. Подобно на Роберто, топлината и уюта, които излъчваше домът на
— Заповядайте бисквитка. — Ноно й подаде чиния.
Бренди загриза една бисквитка. Съвършенство. Ваниловото ухание и бадемовият вкус на ронливо маслено тесто изпълниха главата й, опияниха я с богатство на аромати — идеше й да грабне целия поднос и да види сметката на всички бисквити.
— Това е най-божественото нещо, което съм опитвала. Кой ги е приготвил?
— Аз. Пенсиониран съм, жена ми почина, затова все гледам да съм зает. — Очевидно доволен, Ноно подаде една чаша на Роберто, взе своята и се настани на фотьойла пред телевизора. Там се изтегна, подпря петите на износените си ботуши на една табуретка и им се ухили.
— Моето момче. То ще се оправи с бизнеса. Развива се добре и има сръчни пръсти. — Той размърда пръстите на здравата си ръка и й се усмихна хитро. — Това знаете ли го?
Бренди се изчерви.
— Ноно. — Роберто изгледа укорително дядо си.
Ноно невъзмутимо продължи да им се хили.
— Роберто е прекалено висок и едър, за да се превърне в наистина велик крадец на бижута. Един професионалист трябва да умее да се скрие на много малка площ, да се промъква незабелязано в спалните. Но майка му не ме послуша, когато се влюби, да-а.
— Графът също ли е висок? — Бренди се обърна и насмешливо погледна Роберто.
Той седеше абсолютно неподвижно, фиксирал леден поглед върху своя дядо с ярост, която сякаш изсмукваше въздуха от стаята.
Ноно отметна ръка, все едно парираше удар.
— Роберто, честна дума, не знаех!
Роберто не спираше да го гледа яростно.
— Честна дума. Ти си любимият ми внук. Щях да ти кажа, ако знаех.
Роберто кимна рязко.
— Добре. Вярвам ти.
Какво се беше случило? Какво толкова беше казала? По-скоро… какво беше казал Ноно?
Пред очите й Роберто отново стана кротък като агънце.
— Днес се натъкнахме на клана Фосера. Мосимо ти изпраща поздрави.
— Да гори в ада дано. — Той вдигна чаша към внука си, който отговори на поздрава. Навеждайки се напред с напрежение, което учуди Бренди, Ноно запита: — Видя ли пръстена?
— Носи го на кутрето си.
— Дръзва. — Ноно присви устни.
Бренди си спомни пръстена на Мосимо — малък, стар, от масивно злато, обаче цветът на изумруда беше фантастичен. Очевидно той беше обект на някакво съперничество и Бренди усети, че е притисната между чука и наковалнята. Благодарение на родителите си добре познаваше това усещане.