Бедствие на високи токчета

Бренди се пресегна и пръстите им се докоснаха, когато той понечи да й подаде салфетка.

Защо яденето на наденица я навеждаше на мисли за секс с него?

О, я стига.

Тя заговори припряно:

— Кой

според теб ни преследва?

— Може да е всеки. — Той също захапа питката с наденица и замислено задъвка. — ФБР, полицията, репортери. Реших, че може да са Фосера, но Мосимо отрече. Разбира се, лъже като циганин.

Значи онези типове са носели пистолети. Бренди се досети, че отговорът няма да й хареса, но въпреки това зададе въпроса:

— Защо Фосера ще те преследват?

— Професионално любопитство.

Когато схвана смисъла на думите му, все едно я удари електрически ток.

— Те крадци на бижута ли са?

— Мосимо управлява най-голямата операция в света директно от къщата си.

— Ще загазя, ако се разчуе, че съм те допуснала близо до криминално проявен. До огнестрелно оръжие! — Бренди отмаля при самата мисъл.

— Силно се съмнявам, че съдия Найт ще се разсърди, ако ме застрелят. — Роберто се ухили без капчица разкаяние. — След тази сутрин той горещо ми желае смъртта.

— Не, не. Но ти едва не счупи китката на онзи човек. — Освен това си личеше, че Роберто разбира какво прави. — Опряха в теб пистолет. Не може да се каже, че това беше типична делова среща на обяд.

— Може би не за теб. Не се притеснявай, cara

, не ще допусна тези грубости да ти помрачават настроението. — Той отвори кутийка с кола и й я подаде.

— Защо изобщо са нужни грубости? — Тя отпи и захарта моментално възбуди нервната й система.

— Щом има Фосера, задължително има и грубости. — Роберто отхапа още веднъж. — Трябваше да поискам деликатесна горчица.

Той не взимаше на сериозно кръстосания й разпит.

— В момента ти си ми подопечен. Ако не си забравил, съдия Найт каза какви ще са последиците, в случай, че се издъниш; мен също ме уведоми за това, така че…

— Ако отговоря на въпросите ти, ще отговориш ли на моите? — Роберто й подаде плика с пържени картофи.

Бренди моментално застана нащрек.

— Какви въпроси? — Картофите представляваха унили, преварени жълти резени и Бренди ги върна обратно.

— Значи годеникът ти си има съпруга?

Доколко жадуваше да узнае тайните му?

— Само една.

Той не се засмя.

Всъщност какво значение имаше дали ще открие сега, или по-нататък? Така или иначе всички щяха да разберат. Онзи гадняр Санджин щеше да разбере — вероятно вече беше чул клюката от мазника Глен. Да-а… ако не беше предплатила за една година наема за разбития си апартамент, ако не си даваше сметка как ще съсипе шансовете си за в бъдеще, в случай че се издъни с първата си сериозна работа, и ако не беше назначена за попечител на Роберто, щеше да напусне „Макграт и Линдоберт“ и да се върне в Нашвил. Точно сега мисълта как Тифани ще я прегърне, ще я погали по косата и ще каже „О, миличката ми!“ й се струваше рай.

Ръката на Бренди се плъзна към чантичката, към мобилния телефон.

Не. Не можеше да говори сега с майка си. Не тук. Не и докато Роберто я гледаше и очакваше отговор.

— Любовницата на Алан забременяла и се наложило той да се ожени за нея. — Тя изтри ръце в салфетката.

— Аха. — Роберто не изглеждаше никак изненадан, сякаш такива неща се случваха под път и над път.

Ах, тези мъже! Бяха мръсници до един!

Той я гледаше задълбочено и разсъждаваше върху нещо, в което тя не беше посветена. Най-накрая очевидно Роберто си състави мнение.

— Поне не си го обичала.

— Обичах го! — Обичаше го.

— Не, не си. Не си сразена, само си раздразнена.

— Защото ти ме дразниш! — Ти, отвратителен тип!

— Цял ден не си се сетила за бившия си годеник. Жена, чието сърце е разбито, не мисли за нищо друго.

— Голям експерт се извъди! — Само защото прекараха заедно един бурен уикенд, Роберто си въобразяваше, че я познава. Тя самата не се познаваше.

— Имаш ли някакви въпроси към мен — попита я той, — или искаш да се караме?

— Аз не се занимавам с караници.

Роберто имаше наглостта да се усмихне загадъчно.

Тя не се занимаваше с караници. Тя беше разумна и практична. Затова призова на помощ каквото беше останало от дисциплината й и се фокусира.

— Да. Имам въпроси. Във връзка с Фосера — защо отиде при тях?

— Те поискаха да се срещнем. — Сякаш не му пречеше, че картофите са недоизпържени. Хапваше ги със завиден апетит.

— Защо? Защо се срещаш с хора като тях, когато ти предстои процес?

— Никой не отказва на Мосимо.

Безизразният тон на Роберто я смрази.

— Опасен ли е?

— Много.

— Тогава защо не се оплачеш в полицията?