Бедствие на високи токчета

— По няколко причини. Първо, полицията едва ли ще вземе на сериозно нещо, казано от

мен

. Ако не си забравила, предстои ми процес по обвинение в кражба и полицията ще сметне, че става дума за съперничество или разчистване на сметки, а ако ме убият — е, светът се е отървал от един мошеник. Второ, Мосимо никога не е бил уличаван в каквито и да било престъпления. Той би възприел зле едно следствие и би убил инициатора му. — Роберто се наведе и строго се взря в очите й. — Разбираш ли? Не бива да разговаряш с полицията за Мосимо или за клана Фосера. Тях не ги интересува, че си млада и хубава, че си жена. Ще те убият.

Бренди не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да мисли. Нещата, които й наговори… кой бе той? Страстният любовник? Очарователният крадец на диаманти? Властният аристократ? Или този навъсен, страшен мъж, който… който може би беше на „ти“ с убиването на хора?

Ядоса се, че знае толкова малко. Някак си трябваше да го проучи. Жалко, че не носеше лаптопа си. Тя се огледа из колата.

— Къде е компютърът?

— Какъв компютър?

— Нюби каза, че в колата имало компютър.

— Искаш да драснеш имейл на полицията ли? — любезно се осведоми Роберто.

— Не… — Тя не можеше да му обясни защо иска компютър — че си е наумила да научи всички подробности за него, за живота му, за работата му, за любовните му похождения, за кражбите му.

— Един имейл няма да предаде информацията до съответните държавни органи.

Той имаше право.

Но откакто си бе тръгнала от апартамента му преди по-малко от денонощие, животът й се превърна в хаос, а сега я грозеше опасност. Да, така беше, но откъде идваше най-голямата опасност? От клана Фосера или от него?

— Трябва да постъпя както смятам за добре.

— Моля те, Бренди Майкълс, запомни, че си ми адвокатка и всяка информация относно моите действия или нашите разговори е строго поверителна.

— Съмнявам се, че съдия Найт споделя същото мнение. — Въпреки че най-вероятно грешеше; съдиите и адвокатите обикновено бяха на твърда позиция по въпросите за доверието между клиент и адвокат.

— Добре се получи, че ме поставиха под твоето попечителство. Така ще мога да те държа под око — благо подхвърли Роберто.

Поби я ледена тръпка. Той не я заплашваше с насилие; по-скоро изглеждаше, че му е твърде приятна тяхната непрекъсната близост.

— Какво искаха Фосера?

— Главата ми на тепсия.

— Това какво би им спечелило?

— Бързо схващаш. — Този вбесяващ мъж изяде още няколко увехнали картофчета.

— Искат да им помагаш, нали? — Тя наистина схващаше бързо. Стисна рамото му: — Роберто, те искат да откраднеш нещо, а хванат ли те отново, ще ти лепнат доживотен затвор и даже най-талантливите адвокати няма да успеят да те измъкнат. — Тази мисъл й беше непоносима.

— Тържествено обещавам, че с нищо няма да застраша работата ти и че няма да изпълнявам никакви поръчки за клана Фосера. — В дълбокия му глас прозвуча искреност, а черните му очи обещаваха много, много повече.

— Разчитам на думата ти, понеже… Чакай! — Лимузината пъплеше по тесните улици на стар квартал. — Къде ме водиш? — И защо сърцето й подскочи при мисълта, че Роберто ще я замъкне в леговището си, за да се позабавлява с нея още един път?

— Реших, че ще ти е приятно да се запознаеш с дядо ми.

— О, така ли. — Колко приземяващо. Той не я отвеждаше в леговището си.

Колко ласкателно. Искаше да се запознае със семейството му.

Колко глупаво. Не ставаше въпрос за среща със семейството му. Даже не ставаше въпрос за попечителството, което изискваше двамата да не се отделят един от друг. Ставаше въпрос единствено и само за неговото удобство. Не му се занимаваше да я връща в апартамента й. Беше дотолкова незначителна, че той просто я влачеше насам-натам като допълнителен багаж.

Тя свирепо се нахвърли върху наденицата. Която беше много вкусна, по дяволите!

— Ще харесаш дядо. Добър човек е; вярно, пада си малко ексцентрик, но ако на неговата възраст не можеш да бъдеш ексцентрик, какъв е смисълът изобщо да живееш? — Роберто също довърши наденицата си, както и двете порции пържени картофи.

— И? — Тя зачака продължението.

— И е крадец на бижута.

Ясно. Продължението се оказа достойно за трилър.

— Тогава защо мислиш, че ще го харесам? Симпатични са ми честните хора. Хората с морална отговорност, които не крадат за удоволствие. — Тя нарочно се държеше обидно.

Но Роберто само се ухили от ухо до ухо.

— Той не е крал за удоволствие. Такъв е бил семейният бизнес. Родът Контини…

— Контини?

— Роднините ми по майчина линия са Контини. Те поколения наред са крали от богатите. Произхождаме от Северна Италия, от планинските проходи. Навремето предците ми са обирали пътниците, на които им прилошавало от спускането.

— Колко героично — саркастично се заяде Бренди.

— Бедността те учи да вземаш каквото можеш.

Бренди едва ли би тръгнала да спори. Отлично знаеше какво причинява бедността. Помага ти да развиеш галопираща амбиция и превръща успеха не в избор, а в задължение.