Бедствие на високи токчета

— Той най-безсрамно ми се похвали с пръстена. — Роберто се усмихна неприятно. — Намекнах му за в бъдеще да бъде по-внимателен.

— А ти откъде си се научил да правиш това? Имам предвид номера с китката.

— Графът е голям богаташ. Занаятът на дядо ми е бил краденето на бижута. — Роберто отпи от чашата си. — Като бях малък, ми се видя добра идея да усвоя елементарна самозащита.

Тя бе понаучила нещичко за характера му, затова попита:

— Колко елементарна?

— Умница сте вие — кимна й Ноно. — Внукът ми има черен колан четвърта степен по жиужицу и втора степен по карате.

— О!

— Ама и тебе си те бива, Роберто. Предизвика ли Мосимо? — Ноно отпусна глава на облегалката и се взря във внука си. Тъмните му очи блестяха изпод сведените клепачи. — Мислех, че ще се правиш на страхопъзльо.

— Установих, че ролята не ми е по вкуса.

Ноно гръмко се изсмя.

— Адски си усложнил задачата си.

— Какво е животът, ако не низ от трудности, които трябва да се преодолеят? — Роберто протегна ръка в толкова типично италиански жест, че Бренди изпита усещането, че се е пренесла на Ботуша.

— Много вярно. — Ноно ласкаво се усмихна на внука си. — На дивана до вас, Бренди, виждате моя единствен внук, единственото дете на моето единствено дете. Ние, от рода Контини, крадем, но само от богатите.

На устните й разцъфтя неудържима усмивка.

— Да, да, истина е! Ние сме италианските робинхудовци. Помагаме на бедните, застъпваме се за правдата и от поколения наред сме известни с нашата страст, с нашия живот, с нашите безразсъдни решения, с нашите танци, с нашето пиене, с нашата смелост… с нашите любови. — Той вдигна чаша в поздрав към предците си. — Но Роберто беше такова едно сериозно момче, което израсна навъсен, отговорен мъж — и аз се гордеех — та как иначе! Но си мислех, че кръвта на Контини най-сетне е отстъпила на цивилизацията. Обаче не. Тя само е тлеела в жилите на момчето ми и е чакала условията, които да го превърнат в мъж, луд и безразсъден като нашия родоначалник, като стария Чироко!

Противоречивите чувства към Роберто и умората лишиха Бренди от всякакъв такт.

— Значи той е навъсен и отговорен крадец на диаманти? Тук нещо куца! — Тя си прехапа езика. Нямаше значение колко е разочарована от Роберто, не биваше да си го изкарва на приятния старец, който обичаше внука си и й поднесе вино и бисквити.

— Ще разбиеш сърцето на моя

nonno

, като се изказваш по подобен начин за семейния занаят — захили се Роберто и докосна с показалец мекото на ухото й.

Бренди рязко се дръпна.

— Щом те чака процес, явно не си усвоил кой знае колко добре семейния занаят.

Ноно се изкикоти и започна да се пляска по коляното.

— Тя те закова!

Старецът изобщо не беше засегнат, затова Бренди се разгорещи.

— Би трябвало да оставиш незаконната дейност на професионалисти като Мосимо.

Смехът на Ноно секна.

— Хей, Роберто, ти не предупреди ли очарователната и красива Бренди?

— Да. Тя твърди, че щяла да постъпи както намери за добре.

Двамата мъже я изгледаха така, сякаш не бе особено умна.

Ноно изцъка укорително с език.

— Ноно, надявах се, че ще покажеш на Бренди част от триковете си.

Ноно се взря във внука си и полекичка кимна.

— Да, разбира се.

На Бренди каза:

— Разбира се, аз съм немощен и не съм пъргав както някога. Ще простите непохватността на стареца, нали?

Бренди се досети, че ще я смаят, но какво да се прави? Налагаше се да участва в играта.

— Какво да правя?

— Изправете се. — Ноно също се изправи и с ръце върху раменете й я насочи към прозореца. — Ето така. Оттук светлината е най-добра, за да ме наблюдавате. Трябва да си носите часовника. — Той й подаде един тимекс на кожена каишка.

Бренди зяпна. Часовникът беше досущ като нейния.

Той

беше

нейният.

— Сложете си го — нареди Ноно.

— Но аз бях с него. — Значи го беше свалил от китката й, докато я е отвеждал към прозореца.

Роберто се ухили.

— Браво, Ноно. — Тя закопча тимекса. — Бива си ви.

— Поласкан съм, но вие няма с кого да ме сравнявате, нали така? Нали? — Той й подаде пръстена, който Тифани й беше подарила по случай дипломирането.

— Как го направихте? — Беше го свалил от пръста й!

— Виж си часовника — посъветва я Роберто.

Бренди си погледна китката. Тимексът го нямаше.

Ноно пак й го връчи.

— Брей че лесно се губят такива неща — весело я предупреди той. — Ето на. Загубила сте си ключовете.

Те би трябвало да се намират в джоба на сакото й.

— И мобилния си.

В другия й джоб.

— Виж си часовника — повтори Роберто.

Нямаше го. Отново. Зави й се свят.

— Как го направихте? — повтори тя. Прибра ключовете и мобилния обратно по джобовете. Закопча си часовника без особена надежда, че ще остане на китката й.

— Това нищо не е — скромно призна Ноно. — Трябваше да ме видите преди.

— Преди какво?

— Преди това. — Той повдигна сакатата си ръка и я показа отпред и отзад. — Това е дясната ми ръка. Аз съм десничар. С лявата не ме бива и наполовина.

— Какво се е случило? — попита Бренди.

Сърдечната усмивка на Ноно изчезна и той доби мрачен израз. Яростен израз.

— Случи се Мосимо.