Бедствие на високи токчета

— Не. Държат къщата под наблюдение, но не ни видяха. — По-възрастният мъж по навик си свали палтото и шапката.

По-младият остана по палто, взирайки се в Роберто, сякаш беше престъпник. Какъвто той май беше.

Не се ръкуваха.

По-възрастният мъж седна на масата и подкани с жест младия.

— Вади плановете и сядай.

Неохотно младежът извади лаптоп от куфарчето си. Отвори го и се показаха плановете на Художествения институт. Изглеждаха почти еднакви с плановете на Ноно. Почти. Но не съвсем.

Роберто се приведе към екрана и незабавно установи разликите. Интересно — и още по-предизвикателно.

— И през ум не ми е минавало, че ще работим с такива като вас — обърна се към непознатите Ноно.

По-възрастният мъж го погледна.

— Аз самият не изгарям от радост. А сега на работа. Имаме да планираме кражба на диамант.

Шестнадесет

Бренди отвори очи. Не знаеше къде се намира.

Къде беше?

Остро си пое дъх, обзета от паника.

После споменът я заля, истината изплува.

Роберто. Това беше къщата на дядо му — къщата на Ноно. Дядо му беше осакатен жестоко от едни хора, които бе срещнала днес. И тя не смееше да сигнализира за тях в полицията.

Апартаментът й бе потрошен от вандали, скъпоценният й дракон бе счупен. Първият ден от работата й се беше превърнал в кошмар.

Намираше се в чужд град. Нямаше към кого да се обърне. Никой не можеше да й помогне освен Роберто, който беше крадец на бижута — или нещо по-лошо.

Бренди бавно седна и се огледа. Беше сама в хола. Лампата в ъгъла бе включена, пердетата бяха дръпнати. Тя лежеше на дивана. Заспала е. Кога беше заспала?

Мъжки гласове ли беше чула от кухнята?

Къде беше Роберто?

Тя скочи толкова бързо, че й се зави свят. Втурна се през кухненската врата, застана до стената, олюлявайки се, и се ококори.

Роберто шеташе край фурната. Белите му ръкави бяха запретнати до лактите, носеше бяла престилка с рюшчета и разбъркваше една тенджера с дървена лъжица. Ноно надничаше в друга тенджера и спореше с внука си какво точно да сложат в нея.

На Бренди продължаваше да й се вие свят. Беше рипнала от леглото… и беше видяла Роберто. И двете докарваха до шемет.

Само дето имаше чувството, че шеметът, причинен от Роберто, никога няма да спре.

Двамата мъже весело се усмихнаха на влизането й.

— Добре ли си? — Роберто остави капещата лъжица на червения гетинаксов плот и направи крачка към нея.

Не. Бренди не желаеше той да я докосва.

— Добре съм. — Тя го измери с поглед. — Хубава престилка.

— Бабината. — Той й смигна и отново разбърка къкрещата тенджера. От нея се носеха миризми на чесън, лук, зехтин и босилек.

— О! Нашата малка спяща красавица се събуди. — Ноно се запъти към нея усмихнат, благ, напет… леко подпийнал. Погъделичка я по бузата със скованите си пръсти. — Приготвяме ти вечеря, cara

.

— Благодаря, Ноно. — Тя се усмихна на стария човек и си помисли: Роберто да готви!

 — Ухае великолепно.

— Сосът е по стара семейна рецепта. С него заливаме домашно приготвената полента4

и ангелите запяват от радост. — Роберто си целуна пръстите.

На Бренди й идеше да грабне целувката от въздуха, но за днес достатъчно се беше правила на глупачка. Вместо това огледа тясната старомодна кухня. Масата в средата беше застлана с покривка на червени и бели карета, отгоре бяха подредени три чинии със сребърни прибори и огромна салата в дървена купа. Масата беше приготвена за трима…

От съня й изплува смътен и неясен спомен.

— Тук има ли още някой?

— Още някой? — Ноно повдигна вежди, но невинността не отиваше на набръчканото му лице.

— В просъница ми се стори, че чух мъжки говор.

— Ние си приказвахме. — Роберто посочи себе си и дядо си. — От месеци не сме се виждали. Имахме да наваксваме.

— Ясно. Сигурно затова ми се е сторило така. — Макар да й се струваше, че гласовете бяха различни… навярно е сънувала. Тя отметна косата от лицето си. — Колко е часът?

— Седем. Ти спа четири часа.

— О, не. — Тя заровичка в джоба си. — Не позвъних в „Макграт и Линдоберт“.

— Аз се обадих. Телефонът ти е на масата, където е сервирано за теб. — Роберто посочи стола й. — Обичаш ли гъби? Понеже ние боготворим гъби и ако не обичаш, ще трябва да се задоволиш с бутилиран моряшки сос.

— Обичам гъби — машинално отвърна Бренди. — С кого говореше?

Роберто се усмихна бодро.

— Поприказвах си с Глен и го лиших от илюзиите му кой е главният в маймунарника.

— О, не. — Бренди се свлече на стола си. Глен нямаше да й прости.

— Уверявам те, cara, спорът се въртеше около това какво очаквам от него. Изобщо не стана дума за теб. — Роберто твърде добре я разбра.

— Няма значение. — Тя обхвана в длани главата си. — Той ще си го изкара на подчинените.

— Но ти няма да го виждаш.

— Какво имаш предвид? — Тя надигна глава.

— Няма по цял ден да вися във вашите офиси, независимо колко са луксозни. — Роберто опита соса и подаде лъжицата на Ноно. — Още магданоз?

— Още магданоз и щипка сол.

— Разпореждането на съдия Найт ни обвързва, нали? — заговори я отново Роберто. През цялото време? Денонощно?