Бедствие на високи токчета

Камерата бе насочена надясно под остър ъгъл. Мъжете съблякоха палтата си, но не свалиха шаловете си. Бяха облечени с черни анцузи, но не изглеждаха нехранимайковци. Единият отиде при униформения пазач и го заговори, треперейки изразително от студ. Пазачът сви рамене и им посочи един диван.

— Докато ти беше в тоалетната, разговарях с пазача. — Роберто почука по екранчето с пръст. — Той каза, че момчетата — така ги нарече, момчета — чакали в колата си Джейк Джасински от международния отдел да слезе, за да отидат на семейно погребение. Джейк им се обадил, че ще закъснее, затова те влезли да се стоплят.

— А какво казва Джейк Джасински? — Тя гледаше как младежите сядат на дивана, до който имаше цвете в саксия.

— Че е сирак.

— Сто на сто. — Сякаш камък затискаше гърдите й. — Определено биха могли да са младежите от заложната къща. Не съм категорична, но…

— Доказателствата натежават в тяхна полза.

— Само че… защо им е било да убиват господин Нгуен? — Тя стисна Роберто за китката и го погледна в очите. — Защо ме преследват?

— Нали каза, че собственикът се е чувствал неудобно — вероятно си е давал сметка, че ще го наранят, а може би дори ще го убият. — Роберто покри дланта й със своята.

— Но защо, когато го попитах, не ми е казал, че има проблем?

— Може би се е надявал, че ще ги умилостиви с приказки. Може би е бил добър човек и не е искал да пострадаш. — Той стисна пръстите й. — Но щом по някаква причина тези двамата са те подгонили, значи не е изключено господин Нгуен да ти е дал нещо, което ги интересува.

Бренди опипа обиците си.

— Разглеждах ги на витрината. Сапфирите са невероятни, но тези двамата не биха тръгнали да ме преследват заради тях. Нали можеха да ги откраднат на място.

— Значи не са сапфирите. Тогава да не би да е пакетчето, в което господин Нгуен ги е увил?

Бренди заговори бавно, връщайки се мислено към онзи ден:

— Сложих си ги в магазина. Той ми даде кутийка за тях, но това е чисто и просто бижутерска кутийка, чието капаче се отваря с натискане, а вътре има подложка, на която обиците стоят… нали се сещаш, върху едни поставки. — Тя се опита да покаже с пръсти.

— Къде е кутийката?

— В джоба на шлифера ми, затова не са я докопали, когато са вилняли из апартамента. В това време нищо не може да ме измъкне от моя шлифер.

— Е… — той изкриви весело уста — почти нищо…

Този намек за безразсъдната им свалка я разгорещи.

Дума да няма, Бренди се държеше разумно. Но както винаги с Роберто, страстта се таеше близо под повърхността.

Откакто го срещна, тя се промени. Дали и той се беше променил, или животът му представляваше едно дълго бягство „камикадзе“ след друго? Наистина ли се беше влюбила в един съвременен пират?

Разбира се, че да. Той планираше да открадне Пламъка на Романови.

Този мъж — този престъпник — нямаше място в живота й.

Усети душевна болка. Когато намереше време, щеше да седне да си поплаче.

Но точно сега имаха да разнищват престъпление.

— Смятах, че провеждаме рационален и крайно необходим разговор.

— Това и правим, въпреки че в момента бих предпочел да провеждаме един друг тип разговор. — Той горестно въздъхна, сякаш оплакваше всеки миг, който не е прекаран в прегръдката й. После забеляза, че тя се е увила в топлото бяло кадифено „Гучи“ и бодро подметна: — Май не е това палтото?

— Не, говоря за черния си шлифер, който е в дрешника в хотела. Роберто, как мислиш, дали точно сега онези нехранимайковци не претърсват апартамента?

— Не. Тъкмо изпратих имейл на ФБР, за да ги предупредя какво става.

— Предупредил си ФБР? — ужаси се Бренди. — Но ти не трябва ли да се скатаваш?

— Човек с моята професия си има своите контакти. В края на краищата прекарах много време с добрите агенти, докато те ме разпитваха за жалкия осемкаратов диамант на госпожа Вандермиър. Ако не мога да използвам ФБР в такава ситуация, какво е оправданието за съществуването им?

— Но ти си обещал да свършиш работата за Мосимо, а ако ФБР ни постави под наблюдение…

— Мъничка Бренди. — Роберто пак сложи пръст върху устните й. — Чуй ме. Кълна ти се, че ще постъпя както трябва. Имай ми доверие.

На Бренди й се дощя да умре от радост, че той е загрижен за нея, и от мъка, че не можеше — не смееше — да му повярва.

— Честна дума, Роберто бих искала да ти се доверя. Но…

Компютърът избипка. Роберто хвърли поглед на появилото се съобщение.

— В момента ФБР са в хотела. Охраняват апартамента. А похитителите сигурно са установили, че планът им не е сработил, защото сега се мотаят във фоайето.

Нюби спря пред хотела.

Роберто кимна към някакъв мъж с портиерска униформа, който се беше свил под тентата.

— Как разбра, че е той? — На Бренди човекът й приличаше на портиер.

— Познавам го.

— Ясно. — Тя запомни лицето му. — А защо не влезе вътре да арестува ония двамата?

За миг Роберто придоби виновен вид. Отговорът му май беше приготвен предварително:

— Не може да ги арестува, преди да разбере за кого работят.

— Какво? Значи това, че се опитаха да ни убият, не е достатъчно основание да ги тикнат в затвора? — Нюби й отвори вратата и тя излезе. — Помниш ли заседанието при съдия Найт, Роберто?