Бедствие на високи токчета

— Може би, но са били големи гадняри. Изрисували са графити по стената, изпикали са се върху килима, направили са дракона ми на сол… — За неин ужас гласът й секна.

Роберто го забеляза. Естествено. Той, за разлика от повечето мъже, чуваше какво му се казва.

— Значи драконът е бил специален за теб?

— Купих го, преди родителите ми да се разделят, и оттогава си го пазя… Да, за мен беше специален.

— Моя прелестна Бренди, ти беше набелязана за жертва. За малко не беше убита. — Ръката му, облечена в кожена ръкавица, се плъзна по долната й устна. — Не ти е изтрябвал дракон. Нуждаеш се от рицар в блестяща броня.

— Но аз

искам

дракон. — Освен това искаше Роберто.

— Когато всичко това приключи, ще ти намеря друг. Най-хубавият дракон на света. — Той се приведе, сякаш да я целуне.

Но сексуалният порив отслабваше и логиката си казваше думата. Налагаше се да открият кой иска да ги убие, а мисълта, че тя може да е мишената, го тормозеше. Бренди се дръпна от него.

— Не ставай глупав. Драконът не е важен. Важно е да разберем дали същите момчета са извършителите.

— Права си,

cara

, но скоро ще трябва да си поговорим за нас. — Роберто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска метална кутийка, голяма колкото дланта му. Пръстът му се плъзна над миниатюрната клавиатура и екранът — с размери осем на десет сантиметра — оживя.

— Ах! — Бренди се наведе над рамото му и видя как той набра кода с палци. — Това ли е компютърът ти? Наистина е фантастичен.

— Обичаш ли новите технологии?

— Обожавам ги. Докато учех право, работех на стария лаптоп на баща ми и успях да го опазя от няколко вируса, един червей, както и от скапване на харддиска. Вандалите го потрошиха — вероятно такава съдба е заслужавал — но аз загубих всичко, което не бях прехвърлила на памет. Като получа първата си заплата, ще си купя най-добрия, най-новия…

— Как е името на заложната къща? — Палците на Роберта висяха над клавиатурата.

— „Честния Абе“ на Брукър стрийт.

Роберто бързо натрака името.

— Собственикът се казва… — продължи Бренди.

— Нгуен?

Тя се взря във физиономията господин Нгуен, която надничаше от екрана, и прочете заглавието: „Собственик на заложна къща убит“.

— А беше толкова симпатичен — прошепна Бренди. Главата й трудно можеше да побере, че ситуацията пак е излязла от контрол и сега се намират в опасност. Внезапно челото й се ороси от пот и тя отметна косата си. — Значи нещата не опират до теб. И някой наистина се опитва да ме убие? Мен, лично мен?

— Обади се на майка си — инструктира я Роберто.

Бренди вече набираше номера.

— Накарай я да си стегне багажа. Искам да се махне от хотела и да отиде на някое по-сигурно място.

Хайде, майко. Хайде. Защо се бавиш, вдигни.

— Ало! — Гласът на Тифани пращеше от жизненост.

— Добре ли си?

— Чудесно! Просто чудесно! Защо питаш?

Бренди въздъхна и облекчено кимна на Роберто.

— Слушай, мамо, тук сме се забъркали в една каша, но нямам време да ти обяснявам. Искам да отидеш в къщата на Чарлс Макграт. Ще се справиш ли?

— Ъъъ… слънчице. Ами точно сега аз съм в къщата му. Да ти кажа право…

— Добре. — Бренди рухна на облегалката. — Остани там, докато нещата не се изяснят.

— Какво има? — Тифани вече не звучеше приповдигнато. — Бренди, познавам този тон. Какво е станало?

Бренди промени тона си на сияйно-радостен.

— По всичко личи, че когато съм заложила годежния си пръстен, съм се забъркала в голяма беля.

— Да не би Алан да те заплашва? Защото бих могла да си поговоря с него. — От устата на красивата Тифани това излезе като закана.

— О, божичко, не! Недей. Не е Алан, просто… — Бренди направи обзор на изминалата седмица и се помъчи да открие началото на всичките си беди. Не й се удаде. — Всъщност, майко, ако бях облизала тръбите, когато замръзнаха, ако бях залепнала за тях и ако бях останала така до пролетното размразяване, щях да си спестя куп главоболия.

Роберто се изсмя весело и се приготви да напише имейл. Пръстите му литнаха по клавиатурата.

Бренди изкриви глава и се опита да прочете съобщението, но той светкавично натисна ИЗПРАЩАНЕ.

— Роберто ли е с теб? — поинтересува се Тифани.

— Да, майко.

— Щом той е с теб, значи си в безопасност.

— Той е просто човек — настръхна Бренди. Мразеше майка й да боготвори мъжете.

— Утре ще ти се обадя и непременно ще се уговорим за среща насаме.

Бренди го погледна на мъждивата светлина. Майка й имаше право.

— Бренди Лин, този път ще ми кажеш какво става. Не го забравяй — нареди Тифани.

— Няма, госпожо. И да се пазите! — Бренди затвори. — Тя вече е при чичо Чарлс.

— Охраната му е първокласна. — В дланта си Роберто държеше чип. — Ако ти покажа записа от фоайето, дали ще ги разпознаеш?

— Вероятно ще мога да ти кажа дали възрастта и ръстът съответстват.

Той пъхна чипа в един прорез на компютърчето.

— Офицер Рабек увеличи максимално образите. Тук сме ние, а там са те. — Той посочи вратата, от която бяха влезли.

След няколко минути двамата мъже се появиха.