Бедствие на високи токчета

Роберто я разтвори с пръсти.

Тя простена жално. Беше прекалено чувствителна. Това беше прекалено силно. Прекалено бързо. Прекалено необуздано.

Само дето… искаше още. Искаше го сега.

Той беше толкова близо, че тя усещаше мириса на страст върху кожата му — афродизиак, който я накара да се загърчи. Той се намести между хълбоците й. Главата на пениса му потърси прохода, после влезе с един великолепен, плавен тласък.

И тя изкачи върха. И отново. И отново.

Роберто се присъедини към нея, прониквайки дълбоко в утробата й.

Сред хаоса от усещания една ясна мисъл си проби път в главата й: „Ако трябваше да умре, така искаше да го направи“.

В обятията на Роберто.

Влюбена в Роберто.

Двадесет и три

— Успяхме! — Гласът на офицер Рабек прогърмя по високоговорителя. — Овладяхме асансьора! Вие добре ли сте?

Добре ли? Бренди не знаеше някога да се е чувствала по-добре.

— Само че — мили боже! — Щом високоговорителят работеше, значи същото важеше и за охранителните камери.

Роберто също го осъзна. Долепи устни до нейните и пъргаво се отмести от нея. Дръпна полата й надолу и й помогна да седне.

— Добре сме — извика той.

Гласът му беше дрезгав. Офицер Рабек, за разлика от Бренди, може и да не разбираше какво означава това. Но Бренди познаваше този звук. Той означаваше, че Роберто е бил задоволен.

Асансьорът се разтресе.

Бренди ахна ужасено и се вкопчи в любовника си.

После кабинката бавно се издигна, пое нагоре царствено, като кралица.

— Изкачваме ви до двайсет и петия етаж — обяви офицер Рабек.

Роберто вдигна ципа на панталона си и си закопча колана.

— На площадката ви чака медицински екип — долетя поредното съобщение.

Като се подпираше на стената, Роберто се изправи на крака.

Бренди го беше изцедила — с което се гордееше. Освен това се радваше, че е жива. И… разни други неща.

Той й подаде ръка. С негова помощ Бренди се изправи и притисна разтрепераните си бедра. Роберто беше свършил в нея без презерватив. Тя нямаше гащички. Това беше катастрофа, а Бренди не съжаляваше и за един миг от нея.

Беше жива.

Беше влюбена.

Беше голяма глупачка.

— Не се колебайте да говорите с медицинския екип. Те са наясно, че сте преживели травма — говореше офицер Рабек. — Бих ви препоръчала да отидете…

Когато вратите се плъзнаха встрани, Роберто се наведе, вдигна някакво червено парцалче и го натъпка в джоба си.

Гащичките й.

Беше ги прибрал тъкмо навреме.

Двамата се озоваха пред тълпа от хора — медицински екип, охранители, чичо Чарлс и секретарката му.

Роберто подхвана Бренди и й помогна да стъпи на солидния под. Тя едва се удържа да не коленичи и да не зацелува мокета.

Чичо Чарлс я сграбчи и я разтърси като баща, който се е уплашил за детето си.

— Добре ли си?

— Чудесно. Честна дума. Просто съм малко пораздрусана, това е. — Не желаеше той да я докосва. Не желаеше никой да я докосва точно сега. Все още трепереше като резултат от бурния оргазъм. — Искам да отида до тоалетната.

Той залепи целувка на челото й и я пусна.

— Разбира се. Мелиса, би ли я придружила?

— Да, господине. — Мелиса отиде при нея.

Но преди Бренди да е направила и крачка, Роберто я прегърна през раменете и рече с нисък шепот, предназначен единствено за нейните уши:

— Cara

, трябва да си поговорим.

Тя кимна. Мелиса я подхвана от едната страна, една санитарка — от другата и трите се запътиха нататък по коридора.

Роберто стоеше и я гледаше.

По дяволите!

Беше й се нахвърлил като прегладнял звяр; беше я обладал бързо, яростно, искайки удовлетворение, преди да намери гибелта си. Беше я довел до върха, вярно, обаче сега тя избягваше да го погледне в очите. Избягваше него.

— Заповядай. — Чарлс му подаде чиста бяла кърпичка. — Изтрий червилото от лицето си.

Роберто се втренчи първо в кърпичката, после в очите на възрастния мъж.

— Не се притеснявай. Ако аз се намирах в асансьор с хубаво момиче и смятах, че ще умрем, и аз щях да я целуна.

Само да знаеше… Роберто попи червилото от челото си, сякаш бършеше пот, сетне изтри устните си. Натъпка кърпичката в джоба си и закопча сакото, за да скрие други евентуални издайнически следи. По дяволите, както набързо се беше облякъл, нищо чудно ризата да стърчи през дюкяна му.

Една полицайка с кестенява прошарена коса и строги сиви очи застана пред него и му подаде ръка.

— Аз съм офицер Рабек.

— Офицер Рабек. — Роберто се усмихна обаятелно, но погледът му казваше, че няма да търпи никакви празни приказки. — Кажете ми какво се е случило.

* * *

Докато полицаите ги освободят, стана три и половина, температурата беше паднала под нулата и вятърът се усилваше. Бренди и Роберто с бързи крачки поеха към лимузината, паркирана на завоя, и се плъзнаха в уютно затопленото й купе.