Бедствие на високи токчета

Полицаите и медиците ги бяха разпитали с най-добри намерения и им предложиха всички видове лечение за преживяната травма. Предложиха им да ги хоспитализират, да ги заведат при психиатър, но Бренди просто искаше да излезе

от тази сграда. Не й се приказваше за нейните страхове или чувства, защото сексът бе триумфирал над страха, а чувствата си бяха лично нейна работа. По дяволите, тя дори не знаеше какви са те!

Знаеше единствено, че суровото изражение на Роберто я тревожи: може би съжаляваше за онзи миг на лудост в асансьора?

Тя също би трябвало да съжалява. Повтаряше си го, но без полза. Разумът й не одобряваше случилото се, ала тялото й още пееше. Докато Нюби се вливаше в трафика, тя се обърна към Роберто:

— Каза, че трябвало да си поприказваме. — Репликата й дойде някак изневиделица, но Бренди държеше да узнае неговото мнение.

— Да. Говорих с офицер Рабек.

— С офицер Рабек? — О, не.

Камерите сигурно са заработили, докато те още са били на калъп.

— Имала видео с двамата хакери, които разстроили компютъра, контролиращ асансьора.

— А, така ли. — А това я засягаше, защото…?

— Те ни последвали, седнали във фоайето и чрез безжичния интернет проникнали в компютрите на сградата. Очевидно са наблюдавали охранителните камери, докато не са ни видели да влизаме в асансьора, после се опитали да го разбият.

Ох.

Ето защо я засягало. Едва не е била убита.

Но също така тя бе преживяла най-страхотния, най-дивия, най-всеотдайния секс в живота си. С най-добрия, най-безпътния, най-могъщия човек, когото бе срещала.

— Трябва да се фокусираме. — Не върху тази тема. А върху тях двамата.

— Знам. — Изсеченото лице на Роберто се беше навъсило, а устните, които бе целувала с такава жажда, се бяха изопнали в тънка, решителна линия.

Отново й се прииска да го целуне.

Той продължи:

— Трябва да изчистим това, защото става дума за същите двама типове, които ни дебнат от известно време. Офицер Рабек ми пусна видеото. Момчетата са увити с шалове, но познах онзи, който работеше на компютъра, по раздиращата кашлица.

Нещо в думите му прикова блуждаещото й внимание.

— Раздираща кашлица?

— Настинал е или е пипнал бронхит. Всъщност снощи го повалих, когато отивах да ти търся четка за зъби.

Сега Роберто разполагаше с цялото й внимание.

— Следеше ме. Залових го, но като последния идиот го пуснах да си отиде. Те не ни нападаха, затова реших, че са получили указания само да ни следят. — Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Моята нехайност едва не ни уби.

— Двама мъже. Двама хакери. И единият кашля? — Паметта й се пробуди. Тя се облегна на хладната кожена седалка, като се мъчеше да улови картината, която изникваше в съзнанието й… миналия петък… — Питам се дали не са момчетата от заложната къща.

— Каква заложна къща?

— Когато отидох да оставя диамантения си пръстен, там се мотаеха две млади момчета. Не ги видях добре — бяха с накачулени с шапки и шалове — но единият кашляше. Собственикът спомена, че са хакери. Ужасих се, а той се поправи и уточни, че просто били компютърни маниаци. — Тогава Бренди разговаряше по телефона с Ким и не обърна особено внимание какво става в магазина, но поне това си го спомняше. — Той изглеждаше притеснен и аз го попитах всичко наред ли е.

— Така ли беше?

— Поне така ме увери.

— Мисли, Бренди. — Роберто стисна ръката й. — Защо биха те преследвали някакви момчета, които са те видели в заложна къща?

— Нямам представа. Заложих диаманта. Купих сапфирените обици. Получих чек за разликата. Те няма откъде да знаят дали чекът е у мен, или съм го осребрила, само че… апартаментът ми беше обърнат с главата надолу, когато се върнах там неделя вечерта…

Роберто я хвана за раменете и я завъртя към себе си.

— Някой е тършувал из апартамента ти? Защо не си ми казала?

— Стига, моля те! — Бренди се почувства заклещена в ъгъла. — Не ти казах, понеже се разбрахме, че повече няма да се виждаме — макар че ти си си правел други сметки.

— Добре де. — Роберто разтри ръцете й. — А по-късно защо не спомена?

— Кога? В съда, докато ти ораторстваше пред съдия Найт? В „Препарираното куче“, където главорезите на Мосимо те заплашваха с пистолет? Или у дядо ти? — Бренди започваше да се пали. — Всъщност смятах да ти кажа вчера сутринта, но Тифани се появи изневиделица и не ми се обясняваше защо не съм казала и на нея

, затова си затраях. После се преместихме в хотела, после отидохме на танци, после ти удари Алан, после дойдохме в „Макграт и Линдоберт“, за да се разкрещя на чичо Чарлс, не че имаше някаква полза, после заседнахме в асансьора убиец, а сега сме тук…

— Buono!7 — Роберто вдигна ръка. — Права си. Бяхме заети.

— Заети? Нещата се развиват с шеметна бързина!

— Ти подозираш, че мъжете, саботирали асансьора, биха могли да са същите от заложната къща; добавяме, че апартаментът ти е бил претършуван. От двама мъже. Камерите от входа показват двама мъже. Откраднали ли са нещо?

— Не, само са разкъсали каквото им падне. Изсипали са всички кашони…

— Значиш не е изключено да са търсели нещо.