Бедствие на високи токчета

— Роклята виси на закачалката — извика Бренди. — Всички ме видяха с нея, а снимките явно са попаднали във вестниците.

— Да, ти си известна!

— 

Позорно известна

 — допълни я Бренди. Захвърли халата и си облече най-късото трико и бежови панталони. Натъпка гърдите си в най-подчертаващия ги сутиен, сложи си бежовото поло. Погледна надолу и се ухили, сетне се запъти към банята.

— Виж ме, мамо. Виж какво си имам!

— Охо! — Тифани остави спиралата за мигли и зяпна.

Майчице мила!

Бренди изпробва няколко пози пред огледалото.

— Ще им изплакне очите.

— Или ще им ги избоде — изкикоти се Тифани.

— Което е нужно. — Бренди седна върху капака на тоалетната чиния, обу си чорапи и високите токчета, след което се изправи и опъна ръце над главата си. — Готова съм за действие.

— Не съвсем. — Тифани свали огромната си брошка от бяло злато с обков от блестящи кристали и я забоде върху дясното рамо на дъщеря си. — Така е друго нещо.

— Благодаря ти, мамо. Идеална е. Толкова е ярка, че чак заслепява. — Освен това не се вписваше в стила на майка й. — Откъде я взе?

Двете отговориха в един глас:

— От чичо Чарлс!

— Усъвършенствам вкуса му към бижутата. — Тифани довърши прическата си. — Какво мислиш?

Бренди обърна майка си с лице към огледалото и застана до нея.

Тифани изглеждаше като дъщеря си, а Бренди изглеждаше като… ами като Бренди, но ако всичко се развиеше по план, момчетата Фосера щяха да са на много километри, когато тя излезеше от хотела.

Тя подаде на майка си бялото кадифено палто, което носеше снощи, и видеочипа, който господин Нгуен беше скрил в кутийката за бижута.

— А сега запомни: накарай шофьора на таксито да те закара в полицията, но да мине по заобиколен маршрут. Като се добереш до участъка, ще си в безопасност, а ако все пак малките бандитчета се опитат да влязат след теб, предай чипа на полицаите и им кажи, че това са убийците на собственика на заложната къща.

— Няма да забравя — обеща Тифани. — Голям купон ще падне!

Бренди облече дългото тъмно палто, което Тифани носеше на влизане в хотела. Сложи си още мъхестата шапка и слънчевите очила. Провери предпазителя на пистолета и го пъхна в джоба си. След което кимна бодро на майка си:

— Да тръгваме.

Хванати за ръце, двете слязоха с асансьора. Тифани се помъчи да се усмихне.

— Ти си най-умното, най-хубаво момиче в целия свят. На сто процента съм сигурна, че ще си изиграеш ходовете правилно.

Тъкмо това беше разликата между Тифани и която и да е друга майка. Тя не казваше: „Ще се притеснявам за теб, така че внимавай“. Вместо това казваше: „Ти ще успееш“. Сега на Бренди й хрумна, че ако е постигнала нещо в живота си, то не е, защото е наследила интелигентността на баща си, а защото майка й винаги демонстрираше абсолютна увереност в превъзходството на своята дъщеря.

Все едно на каква глупачка я беше направил Роберто Бартолини, баща й грешеше. Тя не беше глупава. Беше умна, безмилостна и щеше да оцелее в тази ситуация.

Щеше да има грижата и Роберто да оцелее.

— Благодаря ти, мамо. Ще успея. — Тя силно прегърна майка си. — Ти също ще успееш, защото си най-умната, най-хубава майка в целия свят. Джоузеф и Тайлър Фосера нямат никакъв шанс.

Когато вратите се отвориха, Тифани изправи рамене и излезе във фоайето. Роклята очертаваше всичките й извивки. Тя бе олицетворение на небрежния шик с бялото „Гучи“, преметнато през рамо, с пръст, промушен в гайката му. Усмихна се на пиколото, на рецепциониста и на всеки среднощен гуляйджия по пътя си, възпламенявайки ги с огнената си хубост. Портиерът скочи да й отвори вратата и тя бавно излезе на ледения въздух само със синя кадифена рокля и несломима решителност.

Портиерът махна на едно такси и я настани вътре. Таксито потегли.

Момчетата Фосера взеха следващото такси.

Агентът на ФБР скочи в колата си и се нареди трети на опашката.

Бренди се ухили. Успя да ги отклони.

Веселата й възбуда спадна. Майка й беше в опасност.

— Пази се, мамо — прошепна тя, сключила ръце за молитва. — Моля те, пази се.

Двадесет и седем

Бренди закрачи към вратата със сведена глава.

Никой във фоайето не я погледна два пъти.

Тя излезе на Мичиган авеню и повървя до следващия хотел, откъдето хвана такси.

— Закарайте ме в „Препарираното куче“ — рече на шофьора. — И побързайте. Очаква ви щедър бакшиш.

— Разбира се, госпожо. — Преди да спрат пред малката закусвалня, на три пъти вятърът едва не ги отнесе.

Бренди плати на шофьора и излезе на улицата.

Беше почти два часът; нощта беше ясна, с толкова студени звезди, че изглеждаха трошливи. Прозорците на „Препарираното куче“ бяха запотени. Келнерката унило седеше на стол край барплота, а двама мърляви клиенти се бяха прегърбили над чашите си кафе.

Мосимо Фосера седеше с гръб към стената в дъното. На масата пред него се виждаха празна чиния, сребърни прибори, избутани встрани, и сребрист лаптоп. Той напрегнато гледаше филм на монитора му.

Но Бренди знаеше, че това не е филм, а действителност. Фосера следяха с камери Роберто, който се трудеше в музея.