Бедствие на високи токчета

Госпожа Пеликан изобщо не звучеше очарована от Бренди както останалите си колеги. Когато Бренди влезе, тя прелистваше някакви документи.

— По всичко личи, че трябва да ви преместим по друг случай. — Тя я погледна над очилата си със студени кафяви очи. — Тъй като делото е било прикритие за вас и господин Бартолини, целият ни труд се оказва хвърлен на вятъра.

Далече по коридора Бренди чу някакъв шум. Може би разговор? Или смях?

— Да, госпожо Пеликан. Съжалявам, госпожо Пеликан. — Бренди живна пред тази жена, която толкова мразеше да я лъжат и да я използват. Излъгана и използвана. Чудесно я разбираше.

Шумът се усили. Нямаше грешка.

Госпожа Пеликан се смили над нея:

— Знам, че е нямало как да ми кажете, но все пак толкова работа за нищо!

Звукът от много гласове все по-осезаемо нахлуваше в кабинета. Какво ставаше навън?

— Обещавам, че никога повече няма да се залавям с нещо толкова вълнуващо.

Госпожа Пеликан погледна над рамото й. Сподави една усмивка.

— За последното не съм особено сигурна.

— Бренди, бих искал да поговоря с теб — обади се Роберто от прага.

Бренди настръхна. Обърна се бавно.

Озова се лице в лице с дракон, висок метър и деветдесет и пет.

Тридесет

Драконът беше предимно зелен. Мънички зелени люспици по издължената му муцуна, едри зелени люспи по гърбицата, зелени люспи по дебелата му, дълга един метър опашка, лъскави зелени люспички по нелепо дребните крила, поникнали на плешките му. Дълги зъби стърчаха от муцуната му. Вдлъбнатите черни очи просветваха. Но камъкът на челото му истински прикова вниманието й.

Това беше имитацията на Пламъка, която лумтеше със същия виолетов огън като първообраза.

Роберто изглеждаше… нелепо.

— Бренди? Може ли да поговорим? — От вътрешността на дракона определено долиташе Робертовият глас.

— Не разговарям с митични огнедишащи влечуги. — Обаче затисна уста с ръка, за да скрие усмивката си.

Целият етаж, може би цялата сграда, се беше изсипала да гледа. Мъжете се побутваха с лакти. Жените се кискаха тихо.

— Трябва да поговориш с мен. Аз съм твоят дракон.

Веселието й се изпари.

— Моят дракон е счупен.

— Знам и ми е мъчно. Не мога да го поправя, но ако ми позволиш, мога да поправя нещата, които аз

счупих.

— Не желая да говоря с теб. — Напоследък Бренди бе стъпкана от много мъже. Защо да дава на този втора възможност да я прегази? При положение че единствено той имаше значение?

— Какво сте счупили? — поинтересува се Шона.

— Нейното доверие.

Бренди изсумтя. И сърцето ми.

Роберто продължи:

— Но ако тя отдели няколко минути, за да ме изслуша…

— Бренди, трябва да се държиш любезно с дракона — посъветва я Даяна. — Представяш ли си какво ще стане, ако започне да бълва огън? В канцеларията има купища документи.

Зяпачите се изкикотиха.

Не беше честно. Кака така цялата кантора бе застанала на негова страна?

— Посочи ми една причина да те изслушам.

Роберто разтвори драконовата паст с ръце и оттам се показаха очите му.

— Защото те обичам.

Зяпачите ахнаха.

Въздействието на тъмните му, напрегнати очи и недвусмислени слова я накара да отстъпи две крачки.

— Кажи защо това трябва да ме вълнува.

Той се приближи, протегнал хищна лапа.

— Дай ми възможност и ще го направя. — В този момент задницата му се заклещи на вратата.

— Колкото и да е покъртителен спектакълът, аз си имам работа. — Госпожа Пеликан се взря в тълпата, изпълнила коридора. — Досущ като всеки в тази кантора. Санджин, ще използвам назаем твоя кабинет. Заведи ги.

Санджин остана като треснат.

— Но аз също си имам работа!

Някой го сръчка и той се освести.

— След мен.

Роберто се затътри назад и с жест показа на Бренди да върви пред него. Тя пое по коридора, стиснала куфарчето си, като остро усещаше дракона, който я дебне по петите.

Проклет да е Роберто.

Още малко и щеше да я разсмее. Омайваше я. Въпреки че я направи на луда, без значение колко я нарани, тя още го обичаше.

Проклет да е. Проклет да е.

Санджин отвори вратата на кабинета си и им направи знак да влязат. Той разполагаше с бюро, стол, картотека, изглед към съседната сграда и толкова малко свободно пространство, че драконът едва се натъпка вътре. Наложи му се да смачка опашката си, за да може Санджин да затвори вратата.

Въпреки че по-голямата част от Роберто беше просто костюм, Бренди застана от другата страна на бюрото.

— Как се сети да направиш това!

— Исках твоето внимание. — Той отново разчекна устата на дракона и я погледна. — Баща ми ми каза, че е по-добре да поема вината, а аз му се сопнах, че няма да пълзя на колене пред никоя жена. Тогава той ми наговори… доста отрезвяващи неща. — Роберто потрепери, все едно още му държеше влага. — Изключително уважавам татковото мнение, затова изпълних съвета му.

— Понеже го уважаваш.

— Не. — Той размаха огромната си нелепа глава. — Защото всяка минута, в която не съм до теб, сърцето ми е жива рана.

— Хубаво. Поетично. Не съм впечатлена. — Всъщност донякъде беше, но по-добре той да не си мисли, че ако започне да й бръщолеви някакви романтични глупости с дълбокия си италиански глас, тя ще тупне като зряла круша в лапите му.