Бялата стока

Блуи седна на леглото и попи потта от челото си. На вратата се почука тихо и той подскочи.

Кат, който беше по-близо до нея, отвори. Влезе телохранителят на Флорио и отиде при Блуи.

— Сеньор, вие се интересува от момиче? Чух да казва това. Така ли е?

— Не ми трябва курва — каза Блуи.

Очите на новодошлия се присвиха.

— Мисля, че търси точно определено момиче.

— О? — каза Блуи, като се преструваше на безразличен. — Какво имаш предвид?

— Мисля, че търси момиче, което познава.

Блуи не отговори.

— Познавам един човек, който има такова момиче.

Сърцето на Кат подскочи.

— Какво момиче? — запита Блуи и хвърли многозначителен поглед към Кат.

— Северноамериканка. Красива. Аз самият виждал нея.

— Къде е тя?

— Тук. На около три километра от града. В много богата къща.

— Как се казва това момиче? — запита Кат, като се стараеше да говори спокойно.

— Кати, сеньор. Това северноамериканско име, нали?

— Може би. Как изглежда?

— Много красива, сеньор. Толкова висока — вдигна ръка до челото си. — Косата й е като злато, но не в основата. Тук по-тъмна — каза той, като опря пръст върху своята коса.

— На колко е години?

— Млада е. Кожата й е много гладка.

Без да обръща внимание на разтревожения поглед на Блуи, Кат извади от портфейла си една снимка. Последната, която си беше правил с Джинкс — на нея тя беше облечена в дрехи за тенис. Подаде я на мъжа.

— Това ли е момичето?

Телохранителят я разгледа и каза:

— Мисля, че е тя. Косата е като злато, но мисля, че е това момиче.

Блуи стана.

— Ще ни заведеш ли там? Ще има пари и за теб.

Мъжът вдигна ръка.

— Не сега. Много рано. Но довечера има парти. Мога да ви взема покани. Хиляда американски долара?

— Ще ти дам петстотин долара, когато влезем — каза Блуи, — и още петстотин, ако момичето е това, което търся.

— Аз дойда за вас единадесет довечера. Трябва носи костюм, връзка.

Блуи кимна в знак на съгласие и телохранителят излезе.

— Избързваш — каза той на Кат. — Не ми харесва това. Твърде хубаво е, за да бъде вярно.

— Не. Не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Има нещо, което не съм ти казвал. Джинкс

16

е прякор. Когато беше малка винаги чупеше разни неща. Името й е Катрин — на майка й.

12.

Каменното лице — така Кат го наричаше мислено — дойде навреме — в единадесет вечерта. Поиска от прислугата пред хотела да му докарат колата.

— Вие карате своята кола. Когато влезете в къща, ми давате петстотин долара, нали?

— Окей — каза Блуи.

— Когато видите момиче, ми давате още петстотин, нали?

— Ако е същото от снимката.

— Аз си отивам, когато видите момиче — вдигна пръст телохранителят. — Аз не помагам да вземете него.

Блуи се съгласи.

— Онези hombres17 са бързи — каза Каменното лице и сви показалеца си, сякаш натискаше спусък. — Опасно е. Comprende18?

— Comprende — отговори Блуи. Колите пристигнаха.

Караха на изток в продължение на около десет минути. Нито Кат, нито Блуи казваха нещо. Къщите оредяваха. Накрая стигнаха до голяма желязна врата, охранявана от полицай. Каменното лице спря, поговори с него, посочи колата, която го следваше и ги пропуснаха. На около сто и осемдесет метра от улицата зад грозновати ниски дръвчета се намираше къщата, а широката площадка отпред беше пълна с различни автомобили, включително няколко мерцедеса и кадилака. Блуи зави и паркира колата встрани от другите, така че да сочи към вратата. Голямата къща, макар да беше стара гипсова постройка, изглеждаше добре поддържана. От прозорците блестяха светлини и отвътре се чуваше музика с не особено приятен ритъм. Каменното лице ги настигна по стъпалата.

— Сега — каза той, като потриваше пръсти.

Блуи му даде петстотин долара и влязоха в къщата. Пред тях се изправи преграда от шум и жега. Чуваха се различни ритми. Кат беше заслепен от святкащите стробоскопи и сложи ръка над очите си, за да се приспособи към светлината и шума. Насреща имаше една голяма стая, пълна с хора, които танцуваха в забрава под звуците на рокмузика. В стаята отляво беше също толкова шумно — оркестър изпълняваше нещо латиноамериканско. Блуи грабна две чаши шампанско от един сервитьор и подаде едната на Кат.

— Вземи. Ще изглеждаме странно без чаши. — Обърна се към Каменното лице и изрева: — Къде е момичето?

— Трябва да се огледаме — извика Каменното лице и очерта кръг с ръка. Поведе ги към стаята насреща, заобикаляйки танцуващите. Към тях приближи друг сервитьор, този път с поднос, върху който имаше кристална купа с бяла прах. Каменното лице взе една малка лъжичка, топна я в прахта и я изсмърка през носа си. Усмихна се широко на Кат и Блуи, като показа мръсните си зъби. Повдигна палец и ги подкани да се почерпят.

Блуи и Кат поклатиха глави. Каменното лице сви рамене и продължи да се разхожда из стаята, като се оглеждаше. Беше започнал да се движи в такт с музиката. Кат и Блуи го следваха. Обиколиха два пъти и влязоха в стаята с оркестъра. Силата на уредбата тук беше поносима и танците малко по-въздържани. Движеха се бавно из тълпата. Каменното лице спираше от време на време, за да говори с някого, а след това, движейки глава в такт с музиката, ги отведе в друга голяма стая.