Бялата стока

— Много правилно. Благодаря.

След като седнаха в колата, Блуи извади кафява пътна карта.

— Ние сме тук, на палеца на този полуостров с формата на ръкавица. На около тридесет мили във вътрешността. Ще слезем на брега до Риохача и ще се поослушаме малко.

— Защо да не отидем направо в Санта Марта? Рано е и не изглежда чак толкова далече — каза Кат. Посочи града и измери разстоянието според мащабната скала. — Около двеста и петдесет мили.

— Преди да започнем да се правим на детективи в Санта Марта, аз искам да се поогледам на Гуахира, да видя какво можем да изровим. Нямаше ме известно време и ми се ще отново да стъпя на земята и да видя какво става. След това ще се отправим към Санта Марта и ще започнем да задаваме въпроси.

— Добре, както кажеш. Какво означаваше онова за смяната на навиците ти?

— Флорио е търговец на кокаин. Там ме знаят като човек, който се занимава само с марихуана. Кокаинът е шибана история, съсипва хората. Никога не съм се забърквал в сделки с кокаин.

— На нас за какво ни е нужен търговец на кокаин? — запита Кат.

— Ами в Гуахира няма туристи. Тук чужденците са или купувачи на наркотици, или наркомани. Тези, които ги сметнат за наркомани, не живеят дълго. Затова ние трябва да се представим като купувачи от самото начало.

— Ясно — каза Кат. Идеята да бъде смятан за търговец на наркотици не му беше приятна, но пък да умре беше още по-неприятно.

Седяха в новичък „Форд Бронко“ с двойно предаване, кожена тапицерия и климатична инсталация. Пуснаха ги да минат през една врата на верижната ограда. Не след дълго пристигнаха в някакво порутено селище и Блуи спря на единствената улица пред кирпичена постройка.

— Ще отскоча до магазина да купя студена бира. Ти искаш ли нещо?

— Рано ми е, по-скоро съм гладен.

— Ще взема и храна. Ти стой в колата.

Кат се огледа. Селището се състоеше от два реда кирпичени къщи с ламаринени покриви и колиби, направени от какво ли не, подредени от двете страни на прашния неравен път. Едно прасе ровеше на пътя на няколко крачки от Кат, а две кучета се излежаваха на утринното слънце. След малко на стотина метра от него се появи камион. Отзад стояха шестима мъже, които, изглежда, бяха въоръжени. Камионът се движеше бавно напред и кръшкаше встрани, сякаш шофьорът беше пиян. Чу се някакво пукане и земята около прасето изригна. Животното изквича и падна, а след това отново се вдигна и побягна, влачейки след себе си един безпомощен крак. Кат видя в задницата на прасето две дупки от куршуми, от които течеше кръв. Чуха се нови гърмежи и от една сграда от другата страна на пътя отхвръкна кирпич.

Блуи се появи на вратата на магазина.

— Идвай тук! Бързо!

Кат изскочи от колата и се втурна към магазина.

— Какво става? — попита той.

— Предполагам, че някой от местните е попрекалил с пиенето — отговори Блуи. Последва ново избухване на автоматична стрелба и голямата картина на задната стена на магазина се пръсна и падна на пода. — Плащат им суми, които за тях са фантастични. След това къркат каквото им попадне. Малко като в Дивия запад е.

Кат чуваше шума на отминаващия камион и още стрелба. След около минута Блуи показа главата си от вратата.

— Чисто е. Да тръгваме! — Качиха се в колата и потеглиха. Като по чудо тя дори не беше одраскана.

— Важно е да разбереш — обясни Блуи, — че тук има твърде много пари и кокаин, но няма абсолютно никакви закони. Дори и армията не идва в Гуахира много често.

— Господи! В цялата страна ли е така?

— О, не, не. Чудесна страна е. Чудесни хора. Само Гуахира е диво място. И да знаеш, че почти навсякъде може да ти пребъркат джобовете или да ти прережат гърлото. Трябва да си много предпазлив, както, да речем, в Ню Йорк.

Значи това е страната, в която Кат беше донесъл два милиона долара и в която някой беше отвлякъл дъщеря му бог знае защо.

Колата се друсаше по някакъв неравен път, ограден с кактуси и храсталаци, и след известно време излязоха на пътя за морския бряг. Блуи обясни, че това е Каризал. Излязоха на шосе, но и то не беше много хубаво. Блуи караше с такава скорост, каквато му позволяваше пътят, а Кат гледаше полузадрямал синьото Карибско море, което оставаше от дясната им страна. Слънцето се беше издигнало доста и напичаше силно. Той вдигна стъклото и включи климатичната инсталация. Преминаха край някакви полусъборени постройки, известни като Аюме, а след това през място, наречено Манауре. Кат се учудваше на това, че тези селца бяха толкова еднакви. Изведнъж той се изправи и посочи напред.

— Ето там, Блуи! Закотвена е зад оня траулер.

— Бялата ли?

— Да. Спортната яхта. — Сърцето му биеше силно. — Господи! Мисля, че е тя.

— Какво?

— „Санта Мария“. Лодката, на която бяха пиратите.

Гледката изчезна зад някакви постройки. Блуи зави по една странична улица към морето и отново видяха водата. Намираха се пред пристанище с източно изложение, заобиколено от дълъг нос на север. Имаше закотвени яхти, някои от които изглеждаха доста бързи.