Бялата стока

— Много от тях са за контрабанда — поясни Блуи, като спря колата встрани от пътя. — Превозват бали с марихуана до кораби, които ги чакат в открито море. Погледни каза той и подаде бинокъла на Кат.

Разтреперан, Кат приближи бинокъла до очите си и го фокусира. Нима беше възможно да има толкова голям късмет? Яхтата дойде на фокус. На кърмата видя един мъж, който, седнал в стол за риболов, пушеше пура. Изглеждаше северноамериканец, сивокос, около петдесетгодишен. Не го познаваше. Огледа внимателно яхтата. Нещо не беше наред, но не знаеше точно какво. Затвори очи и си представи отново сцената. Яхтата на пиратите се приближаваше към „Катбърд“ отдясно, така че името „Санта Мария“ се виждаше ясно на носа й. Върху тази яхта нямаше изписано име, но то лесно би могло да бъде изтрито. Имаше и още нещо — алуминиевите кранове за вдигане и спускане на лодки. Онази яхта нямаше такива кранове на кърмата, но и те биха могли да се поставят по-късно. Задуха вятър и с леко люлеене яхтата обърна кърмата си към тях. Появи се и името й — „Мако“, от Гваделупа. Кат се разочарова, но не толкова от името, което прочете. Видя кабината на скипера, която се намираше отляво, а той си спомняше добре, че пиратът, управляващ „Санта Мария“, стоеше от дясната страна. Когато се приближиха до „Катбърд“, мъжът се беше надвесил над перилата, за да върти щурвала и да подаде газ за заден ход.

— Греша. Тази яхта е по-нова. „Санта Мария“ беше по-занемарена.

— Сигурен ли си?

— Да. Съжалявам за фалшивата тревога.

— Няма нищо. Вижда се, че си нащрек. Беше полузаспал, преди яхтата да се покаже.

Блуи потегли отново, а Кат облегна глава назад. Беше изморен от безсънната нощ в самолета, а и сега, след недоразумението с яхтата, се успокои. Почувства се изтощен и заспа.

Блуи го събуди, когато приближаваха Риохача. Свали раменния си кобур и му каза:

— Време е да сложим тези неща под саката.

Макар и сънен, Кат се подчини и като облече едно леко яке, покри пистолета. Огледа се. Порутените сгради от покрайнините отстъпиха място на други — с бяла мазилка и керемидени покриви. Магазините се отваряха и движението по улиците, доколкото в Риохача можеше да се говори за движение, беше в разгара си.

Блуи се насочи към центъра на града, който някак си успяваше да съчетава сънливост със забързаност. Спря пред един хотел. Името му беше „Екселсиор“

14

, но то не му подхождаше много.

Кат се подразни, като видя как Блуи пъхна сто долара в ръката на момчето, което паркира колата, и още сто на носача на чантите им.

— Довери ми се, приятел — каза Блуи, виждайки изражението му. — И за тия пари няма да ни обслужат много добре, но ако не сме щедри, когато се върнем, ще намерим колата обрана, а момчето ще се прави на две и половина.

Не след дълго ги настаниха в една голяма стая в ъгъла на хотела с изглед към морето. Стаята им беше елегантна, но някак си занемарена. Кат не се съмняваше, че някога е изглеждала по-добре. Поне имаше топла вода и той се натопи във ваната, за да измие прахта на Гуахира и да си почине. Бяха пътували прекалено дълго — над дванадесет часа. Напълно изтощен, Кат се добра до леглото и потъна в безпаметен сън.

Беше тъмно, когато Блуи го разтърси.

— Хайде, приятел! Време е за вечеря.

Кат се надигна, седна в леглото, но главата му тежеше и той я подпря с ръце.

— Колко е часът?

— Наближава девет. Масата ни е ангажирана за след пет минути.

Кат навлече някакви дрехи.

— Слушай, бих могъл да спя до сутринта. Мисля да пропусна вечерята.

— Вечерята е важна. Ще срещнем Флорио — каза Блуи.

Тръгнаха към ресторанта на „Екселсиор“, в който също личаха следите на отминал разкош. Оберкелнерът беше облечен в тесничък смокинг, но не му липсваше самочувствие. Блуи поръча пържоли и бутилка чилийско вино. Храната надмина очакванията на Кат и той яде настървено.

По време на вечерята Блуи го побутна под масата. Кат вдигна очи и видя на входа компания от няколко човека. В центъра й стоеше един добре обръснат латиноамериканец с кремав костюм, с много злато и бижута.

— Флорио — каза Блуи тихо.

Новодошлите седнаха на една голяма маса в ъгъла на заведението и заразглеждаха менюто. Тримата мъже от компанията на Флорио представляваха негови по-невзрачни копия, а жените бяха мургави и облечени в крещящи дрехи.

Кат се опитваше да не зяпа в тях, но никога досега не беше виждал голям търговец на наркотици, освен сина си. Мъжът беше център на внимание и се наслаждаваше на това. Оберкелнерът и сервитьорите се умилкваха около него.

— Привърши ли? — запита Блуи.

— Да. Не мисля, че мога да ям десерт.

Блуи повика оберкелнера.

— Имате ли „Дом перино“?

— Разбира се, сеньор. Винаги.

— Изпратете две бутилки на масата на Флорио и му поднесете комплиментите ми.

Мъжът се отдалечи бързо.

— Това е визитната ни картичка — каза Блуи. — Сега да отиваме да спим.

На следващата сутрин, докато закусваха в стаята си, на вратата се почука. Блуи отвори, проведе кратък разговор на испански и се върна на масата.

— Имаме среща с Флорио след половин час — каза той, докато си мажеше филия с масло. — Не носи пистолет и ме остави аз да говоря.