Бялата стока

Подкараха колата. Кат се надяваше, но се страхуваше, че е напразно, както всичко дотук. Изкачиха хълмовете на изток от Санта Марта, отминавайки голям западнал квартал в края на града. Къщите, строени от всевъзможни материали — щайги, ламарина, картон — бяха малко по-сносни от палатки.

— Господи! Що за живот.

— Barrio

20

 — обясни Блуи. — Много хора в тази страна живеят точно така. Гледай — посочи с глава към един пътен знак. — Някакъв политик е написал името си на знака. Сигурно им е поставил кранче за вода или нещо подобно.

Скоро изкачиха един хълм и видяха под себе си красив залив и селце, сгушено на брега. Кат си помисли, че всеки американски специалист по недвижими имоти би желал да притежава това място. Беше толкова красиво. Пътят се спускаше право надолу към селото и не след дълго спряха на плажа.

— Виж — посочи Блуи, — това е „Санта Мария“.

Кат погледна натам. Полувцепенен, полууплашен, той излезе от колата и тръгна бързо към яхтата. Името на носа й се виждаше ясно.

— Това е тя. Този път няма грешка — каза Кат, когато Блуи застана до него.

Яхтата беше заседнала на брега, завързана за една скала в горния край на плажа с въже, обраснало във водорасли. Беше наклонена надясно. Заобиколиха я и видяха дясната й страна. Трюмът й беше овъглен и обгорял, и се виждаше вътрешността й — всичко, което имаше някаква стойност, беше обрано. Дори и възглавниците. Блуи отиде до някакви мъже, които седяха на брега и кърпеха мрежи.

Започна да превежда.

— Скиперът се казва Педро. Неприятен тип. Това е твоят пират. Не са го виждали от няколко месеца. Оставил яхтата тук и не се е връщал. Накрая някакви крадци я обрали и я запалили. Хората от селото се опитали да я спасят, изкарали я на брега и оттогава насам е така, както я виждаме. Никой не знае къде е Педро, не е известно и последното му име. — Блуи поговори с тях още малко. — Не се е интересувал много от спортен риболов. Тук никой не идва за риба. Естествено, те са сметнали, че той превозва наркотици, но не са се изненадали, защото това е нормално тук.

Поговориха си още няколко минути, след което Блуи подкани с ръка Кат и си тръгнаха. Някаква старица с голяма риба в ръка тръгна след тях, като говореше забързано и се усмихваше с беззъбата си уста и очевидно се опитваше да им продаде рибата. Блуи й подаде някакви пари в движение.

— Казват, че винаги е бил сам. Никой не го е виждал с момиче или с някой друг. Мисля, че това е всичко. В селце като това не остава нищо скрито и ако имаше още нещо, тези хора щяха да го знаят. Не биха го пропуснали особено когато е свързано с яхта.

Кат спря и загледа група момченца, които играеха футбол на една улица до плажа.

— Значи отново сме в самото начало?

— Не съвсем. Знаем името, трябва да намерим човека в Санта Марта. Можем да го открием в кръчмите.

— Блуи, половината от мъжете на Южна Америка се казват Педро, пък и след като се занимава с наркотици това едва ли е истинското му име.

— Няма значение. Ако се нарича Педро тук, значи така се казва и на друго място.

Двамата мъже отидоха до колата и се отправиха към Санта Марта. Мълчаха известно време.

— Откога не си бил в Австралия, Блуи? — Кат не искаше да мисли за Педро повече.

— Да не те излъжа… от около петдесета година. Сега мисля за себе си като за американец. Взех жителство през шестдесет и четвърта.

— Имаш ли хора там?

— Честно казано, не зная. Родителите ми са мъртви. Имах брат и сестра. И двамата бяха по-големи. Не бях ги виждал в продължение на две години, когато дойдох в Щатите. Бившата ми съпруга и дъщеря ми са в Маями, но и тях не съм виждал от доста време. Жена ми се казва Имелда. Кубинка е.

— Не ми ли каза, че винаги си бил ерген.

— Може и така да се каже. Не ме биваше за съпруг — усмихна се Блуи.

— Колко е голяма дъщеря ти?

— Мариса сега е на осем години. Пращам й подаръци за Нова година и за рождения й ден. Имелда се омъжи отново преди три години. Изглежда щастлива и уравновесена. Струва ми се, че търсеше малко по-стабилен човек от мен. И все пак така е по-добре за детето. Мечтая си, когато стане на осемнадесет години, аз да се появя и да я изпратя да учи в колеж, ако събера някой долар.

— Какво ще правиш с парите, които ще спечелиш от това пътуване?

— Наместил съм всичко. Имам един стар приятел в Алабама. Той върти малък бизнес — ремонт, боядисване и вътрешна декорация на самолети. Аз имам някои идеи за модификации по „Чесна“ и „Пайпър“. Бих желал да се преместя при него и да работя върху тези неща, а може би и да обучавам в летене, ако мога да си върна разрешителното. Винаги съм обичал да показвам на други как да летят. Не знам защо.

— Значи всичко с марихуаната е свършено?

— И още как! Това е последното ми пътуване на юг. Искам да имам дом, където да се прибирам вечер. Разбираш ли?

Кат го разбираше. Самият той не беше сигурен вече, че има дом.

Върнаха се в Санта Марта. Блуи предложи да се впуснат в търсене вечерта и Кат се съгласи. Беше уморен, искаше да вечеря и да се наспи добре.