Бялата стока

— Не. Не искам да купувам наркотици. Интересувам се от това, което се върши в Кали. Чух, че тук наркотиците са наистина нещо голямо.

— Елате — каза Бил. — Ще ви покажа нещо.

Закара таксито на няколко пресечки надолу от статуята и спря.

— Говори се, че най-големият търговец на наркотици живее ей там — каза Бил и посочи пред себе си.

Кат погледна към къщата, която се намираше на около сто и тридесетина метра от тях. Не можеше да види много, освен голяма част от покрива, дървета и ъгъла на един тенискорт. Някаква жена, с вързана на опашка коса и в екип за тенис, изтича до ъгъла след една топка и се върна в закритата от дърветата част. Тя беше по-ниска и по-набита от Джинкс. Тичаше доста мъжки. Кат продължи да гледа още две минути, но не видя никой. Къщата беше оградена от някаква улица и приличаше на малък остров сред останалите сгради.

— Бил, ще обиколиш ли къщата?

— Дадено — отговори той и включи на скорост.

Таксито се движеше бавно, Кат свали стъклото и започна да наблюдава. Около къщата, доста над нивото на улицата, се издигаше стена с ограда от ковано желязо и я заобикаляш от всички страни. Имаше две врати, на които стояха едри мъже с тъмни костюми. На едно място се показа голяма немска овчарка и изръмжа към таксито. Съседните къщи също имаха метални врати, но около тях Кат не видя охрана или кучета.

— Изглежда съвсем като крепост. Хайде да направим още една обиколка.

Бил поклати глава отрицателно.

— Не мисля, че това е добра идея. Един приятел, шофьор на такси, се заинтересувал веднъж и му записали номера. Ченгетата го викаха и му създадоха неприятности.

— Местно влияние, а?

— Така е. Ако имате техните пари, можете да купите почти всеки в града.

— Знаете ли името на собственика?

— Не. И това е нещо, за което не бих искал да задавам много въпроси. Трябва да спрем за бензин. Имате ли нещо против?

— Не.

Бил отби в една бензиностанция на няколко пресечки от голямата къща. Когато спря до колоната, един едър мъж се качи в голяма черна лимузина „Кадилак“ и тръгна.

— Има ли много от тези в Кали? — запита Кат.

— О, да. Много. Също и „Ролс ройс“. Но това е нещо ново, първата удължена лимузина. Принадлежи на къщата горе на хълма.

Кат запомни номера на лимузината и го записа в джобното си тефтерче до номера на реактивния „Гълфстрийм“. Не обърна голямо внимание на останалата част от града — стадиона, на който се проведоха олимпийските игри в началото на седемдесетте години, катедралата, пазарния район.

Когато се върна в хотела, Мег се печеше на слънце на балкона.

— Бързо се върна. Имаше ли късмет? — запита Кат.

— Да. Позволиха ми да вляза в библиотеката. Разговарях и с човека от бизнес-бюрото. „Анаконда“ се е появила в Колумбия преди четири години и е започнала да изкупува селскостопански фирми. Имат шест кантори из страната. В Кали са силни със захарта, в Меделин се занимават с кафе, на други места работят с говеда, банани и цветя.

— Цветя?

— Голям износ от Колумбия за Щатите.

— Кой е собственикът на фирмата?

— Човекът, с когото говорих, потърси името, но не откри нищо. Всяка кантора има свой директор. Няколко пъти поиска отговор от специалиста по пъблик рилейшънс, но отговорите бяха уклончиви. Станали са местна сила в Кали много бързо. Захарта тук е голям бизнес. Изкупили са много холдингови фирми. При това са били доста безмилостни. Свързани са добре с местните политици и шефът на вестника, където работи човекът, който ми каза всичко това, не позволява да се напише една лоша дума за тях.

— Трудно ми е да повярвам, че местният директор има на свое разположение оня „Гълфстрийм“. Само главен изпълнителен директор има право на такъв транспорт. Може би големият шеф в момента е в града.

Кат й разказа за обиколката си из града, за къщата и лимузината.

— „Анаконда“ има и голяма административна сграда. Шофьорът на таксито казва, че на последния й етаж има хубав ресторант. Искаш ли да го посетим довечера?

— Звучи добре.

Кат се обади на администратора и го помоли да направи резервация.

Бил ги закара до сградата на „Анаконда“ и се съгласи да дойде за тях след два часа. В мраморното фоайе имаше четири асансьора, но три от тях бяха оградени с въжета и една табелка указваше, че до ресторант „Каприз“, както беше името му, се стига само с единия. На последния етаж на сградата минаха през облицован с плюш вестибюл и влязоха в ресторанта, също изцяло в плюш. Настаниха ги на една малка маса и след като разгледаха менюто, си поръчаха напитките. Гледката, която се откриваше пред тях, привлече вниманието на Кат — светлините на града наподобяваха ярък килим, а най-отгоре се открояваше огряната от прожектори статуя на Белаказар. Менюто беше на френски, но в него имаше няколко колумбийски ястия. Кат разгледа списъка на вината — беше изключителен. Повечето от вината бяха френски и страхотно скъпи. Той си поръча хубаво вино кларет с вечерята.