Бялата стока

— Над Кали има облаци на височина 100 метра, скорост на вятъра 260 при ъгъл от 6 градуса. Очаквайте при двеста и седемдесет да преминем на кацане по прибори.

Кат замръзна. Приближаване по прибори. Никога не беше го правил, а и не се чувстваше добре подготвен. Започна да рови из съзнанието си за неща, които може би инструкторът му е казвал.

— Завийте вдясно до нула-девет-нула — обади се внезапно диспечерът. — Следете векторите за кацане по прибори.

Кат потвърди данните. Диспечерът щеше да го насочва да се приземи. Спомни си, че системата за кацане по прибори беше тази с двете стрелки — една вертикална и една хоризонтална. Те трябва да го доведат до пистата. Опита се да запази самообладание. Автопилотът поддържаше самолета на зададената височина. За момента Кат не се беше отклонил от курса, но се нуждаеше от радиочестота. Обърна се към Мег и като се опитваше да изглежда колкото е възможно по-спокоен, каза:

— Ако обичаш, погледни в този каталог за летищата и ми дай честотата на системата за сляпо кацане.

Мег направи справката.

— Честотата е едно-нула-нула-точка-едно.

— Спуснете се на две хиляди метра — обади се диспечерът.

Кат започна да спуска, като се опитваше да преодолее паниката. Набра честотата на системата за кацане по прибори, като гледаше уреда пред себе си. Вертикалната стрелка скочи вляво на циферблата, а хоризонталната се изкачи в горния му край.

— Завийте вдясно на две-четири-нула градуса, за да прехванете системата за кацане по прибори — обади се отново диспечерът.

Кат бързо зададе правилните данни за автопилота и започна да наблюдава как самолетът се насочи сам и вертикалната линия, която отразяваше средата на пистата, се придвижи към центъра на прибора. Трябваше да направи нещо, да прекрати приближаването, да кацне на друго място. Не беше квалифициран да лети в облаци на деветстотин метра височина. Ще се пребият. Реши да се обади до контролната кула и да прекрати приближаването, но видя на автопилота един бутон с надпис „APPR“. Струваше си да опита. Натисна бутона. Незабавно самолетът зави наляво и вертикалната стрелка застана в средата. Бяха насочени по централната линия на пистата и автопилотът все още направляваше самолета.

— Външният маркер след две мили — каза диспечерът.

Какво, по дяволите, е външен маркер? Напрегнат, Кат наблюдаваше хоризонталната стрелка за наклона, която слизаше бавно надолу. Изведнъж се включи някакъв предупредителен сигнал и на таблото започна да мига една лампа. Самолетът започна да се спуска отново и двете стрелки застанаха в центъра. Външният маркер трябва да е бил там, където започна спускането.

Успокоен, Кат въздъхна, но в следващия миг забеляза, че нещо не е наред. Скоростта се беше повишила до жълтия сектор и наближаваше червения. Той бързо отпусна лоста за газта и скоростта се върна в зеления сектор. Спусна клапите на крилете на десет градуса и тя намаля още. Стрелките все още се намираха в центъра. Автопилотът ще изпълни приближаването, но не би могъл да управлява газта.

Излязоха от облаците и видяха пистата — на около една миля напред. Облекчен, но треперещ, Кат намали скоростта още и спусна клапите на двадесет градуса. Изключи автопилота и пое управлението. След малко кацнаха.

— Много скапано го направи — каза Мег.

— Благодаря! — успя да отговори Кат, като си поемаше дълбоко въздух. Ризата под якето му беше мокра. Току-що беше направил нещо много глупаво. Беше рискувал живота и на двамата, правейки много сложно кацане, без да има опит. Закле се, че никога няма да прави подобни експерименти, освен ако не е напълно обучен.

Като се движеше по пистата, Кат видя един хангар с изписано на него име „Аеросервиз“. Отби от пистата и се насочи към него. Когато доближи, един помощник изтича и им посочи място за паркиране. Кат спря двигателя и погледна пред себе си. Напред и вдясно от тях видя вътрешността на отворения хангар.

— Виж! — посочи той.

— „Гълфстрийм“ ли е? — запита Мег.

— Да. Виждал съм няколко на летището в Атланта. Това е най-големият частен реактивен самолет.

Слязоха от самолета и разтовариха багажа си. Кат попита помощника къде се намира канцеларията и той посочи една остъклена стая във вътрешността на хангара. Минаха бавно покрай големия реактивен самолет и Кат погледна номера му. Започваше с буква N, което означаваше, че регистрацията е американска. На опашката беше нарисувана същата змия в дърво като на кибрита в джоба му, само че много по-голяма.

Уреди престоя и зареждането с гориво с един млад мъж на бюрото, който изглеждаше приятелски настроен.

— Кажете ми — запита Кат, — това „Гълфстрийм“ ли е?

— Да, сеньор. Красив е, нали?

— Разбира се. Никога не съм ги виждал отблизо. На кого е?

— На местна фирма. Тук в Кали.

— Но регистрацията му е американска.

— О, да. Главната кантора на фирмата е в Щатите.

— Питам се дали бихме могли да го разгледаме отвътре. Никога не съм се качвал в такъв самолет.

Младият човек кимна отрицателно, но се поколеба, когато видя стодоларовата банкнота, която Кат побутваше през бюрото към него.