Бялата стока

Кат и Мег влязоха в голяма и добре обзаведена стая. Имаше много мебели, а на стената — шкаф с книги и нещо, подобно на голяма стереоуредба с много копчета и превключватели. Имаше и система за радиоточка, защото на един рафт се виждаше микрофон. Зад едно внушително бюро седеше Варгас, същият, на когото Кат даде сто хиляди долара в клуба на хотел „Текуендама“ в Богота.

Варгас вдигна поглед и разпозна Кат, но като видя Мег, се намръщи. Изправи се и го погледна гневно.

— Коя е тази жена? — запита той.

— Това е Мария Евгения Гарсия. Моят делови партньор — отговори Кат. — Мег, това е мистър Варгас, с когото се запознах в Богота.

— Очаквахме да пристигнете сам — изсъска яростно Варгас. — Не споменахте нищо за тази жена.

— Вие не ми дадохте такава възможност. — Кат се стараеше да говори с раздразнение. — Вие просто взехте парите ми и напуснахте бързо, а половината са на мис Гарсия.

— В такъв случай тя защо не беше на срещата? — настоя Варгас.

— Все още не беше пристигнала в Богота.

— Чакайте отвън и затворете вратата.

Кат и Мег излязоха от стаята и затвориха вратата след себе си.

— Ами сега? — запита Мег.

— На бюрото имаше телефон. Предполагам, че докладва на шефа си.

След една-две минути Варгас отвори вратата и ги покани да влязат.

— Дайте ми паспорта си — каза той на Мег.

Тя му подаде боливийския си паспорт, той го занесе до една копирна машина и направи копие. Върна паспорта и каза на Кат:

— Искам деветстотин хиляди долара в брой.

— В багажа ни са — отговори Кат, като се обърна към вратата. — Ще се върна веднага.

Излезе от канцеларията и отиде на верандата, където прислужникът чакаше с багажа. Извади брезентовия сак и се върна. Отвори сака, извади ризите и радиото на Хеджър и започна да трупа пачките на бюрото.

Варгас взе радиото и започна да го разглежда отблизо.

Кат се направи, че не забелязва, и продължи да нарежда парите. Варгас включи радиото и завъртя копчето за станциите. Не се чу нищо, освен пукот.

— Не знаех, че ще бъдем толкова далече от радиостанции — каза Кат.

— Не се безпокойте, мистър Елис. Ще ви забавляваме, докато сте тук. — Варгас преброи бързо парите и, изглежда, остана доволен. — Вие двамата ще делите едно помещение. Възможностите ни тук са запълнени докрай. Ще бъдете настанени в къща номер дванадесет. Момчето ще ви заведе дотам. Моля, върнете се тук в седем часа за коктейл, след който е вечерята.

Последваха прислужника по друга настлана пътека. Минаха покрай голям плувен басейн и два оградени тенискорта, на които нямаше никой. Настланата с трева пътека се разшири и заприлича на улица, а от двете й страни имаше малки гипсови къщи. Прислужникът изтегли количката пред номер дванадесет и ги покани да влязат. Кат се озова в една малка, но приятно обзаведена стая. Прислужникът им показа спалнята, банята и кухнята. Приличаше на бунгало, което човек може да наеме на плажа, но с по-хубава мебелировка. Прислужникът ги напусна.

— Господи! — каза Кат. — Не очаквах такова нещо. Мислех, че ще ни настанят в някой бордей в джунглата.

— Мисля да взема душ — каза Мег. Постави пръст на устните си и го подкани да отиде с нея в банята. Пусна душа и долепи устни до ухото му. — В канцеларията на Варгас имаше страхотно много електронно оборудване. Преди да продължим да разговаряме, искам да проверя за микрофони.

Кат я наблюдаваше как с един малък уред премина последователно из цялата къща, като проверяваше навсякъде за скрити микрофони. Прегледа и телефона, след което го постави на мястото му.

— Изглежда чисто — каза тя, — а мене ме бива доста в тези работи. Най-добрите са ме подслушвали.

— Впечатлен съм, но по-добре влизай под душа или го спри.

Тя се изкъпа и се върна.

— Кажи ми сега откъде взе тези деветстотин хиляди долара.

— От банката — отговори той. — Откъде иначе?

— В Богота?

— В Атланта.

— Искаш да кажеш, че си мъкнал толкова пари по цяла Колумбия?

— Повече. Дадох сто хиляди на Варгас в Богота.

— Господи! Радвам се, че не си ми казал. Щях да бъда много нервна. А сега какво?

— Ще се покажем на коктейла в седем. Ако Джинкс е тук, може би ще присъства.

— И ако е там?

— Е, трябва да опипаме терена, преди да я измъкнем оттук. Първо да открием къде е тя.

Мег се засмя.

— Докато се занимаваш с това, какво ще кажеш да опитаме да разберем къде сме ние.

— Мога да ти кажа най-общо. Намираме се на около сто четиридесет и пет мили на североизток от Летиция.

— Страхотно. Още какво има наоколо?

— Абсолютно нищо. Може би няколко индианци. Иначе само джунгла. В която и да е посока.

— И ако Джинкс е тук, и ако можеш да я достигнеш, какво тогава?

— Все още мисля по този въпрос.

— Искаш ли да огледаме мястото преди коктейла?

— Не. Откакто слязохме, не съм виждал жив човек тук, освен персонала и Варгас. Нека не привличаме вниманието върху себе си, като зяпаме наоколо.

— Защо според теб не ни претърсиха, когато дойдохме?

— Защо да си правят труда? Имат милион долара наши пари и знаят, че няма да откраднем нищо. Пък и като се има предвид мястото, в което се намираме, дори и да сме въоръжени, какво можем да им направим сред охраняван лагер?