Бялата стока

— Чакай близо до вратата. Ако настъпи суматоха, бягай.

Остави я и тръгна към Дел, като гледаше ту него, ту Джинкс. Тя все още не го беше забелязала. Проправи си път през тълпата възможно най-бързо, без да привлича внимание върху себе си, като се извиняваше, когато се блъснеше в някого, и се усмихваше, за да скрие страха си. Изглежда, Джинкс не ги виждаше, защото гледаше някъде по средата между Принс и тях. „Скъпа, недей да виждаш Дел, недей да виждаш и мен“ — молеше й се Кат.

Добра се до Дел и хвана ръката му, като го завъртя с гръб към Джинкс.

— Недей да говориш, а само се усмихвай и ела с мен.

— Какво… — започна Дел.

— Мълчи и се усмихвай! — Кат го поведе през тълпата към задния край на стаята, където имаше портални врати. — Върви и не говори нищо! — повтори той. Кат достигна вратата и я отвори. Избута Дел навън пред себе си. Озоваха се в двора на къщата, където имаше фонтан.

— Тя е мъртва — каза Дел. — Не е ли мъртва?

— Не. Не е мъртва. Това е Джинкс. — Кат го заведе до фонтана и го накара да седне на ръба му.

— Какво става? — запита Дел с изплашен глас. — Защо си тук? Защо Джинкс е тук?

— Слушай. Джинкс не умря на лодката. Убили са друго момиче. Отвели са я, докато бях в безсъзнание. Разбрах това едва преди няколко седмици. Оттогава я търся. Видях я една минута преди да я видиш и ти. — Кат спря и почака да види реакцията му.

По лицето на Дел се стичаха сълзи, той си поемаше трудно дъх.

— Успокой се — каза Кат. — Поеми си дъх.

— Не разбирам нищо. Скъсвам си задника да изкарам някой милион и идвам в това невероятно шибано място, за да срещна мъртвата си сестра и теб. Господи! — обърна се и погледна Кат за първи път. — Къде е мама?

— Тя умря на яхтата. Сигурно е. — Кат погледна Дел отблизо. Изглеждаше с разума си. — Ще измъкна Джинкс оттук, а от теб искам да не правиш нищо, за да не оплескаш нещата.

— Да ги оплескам? — почти извика Дел. — Ти си този, който ги оплесква! Няма да ти позволя да объркаш нещата. Платил съм един милион долара, от които само двеста хиляди бяха мои, така че ще взема това, за което съм дошъл. Иначе не мога да се върна в Маями, ще ме накълцат на парчета.

— Това не е важно сега. По-важно е да измъкнем Джинкс оттук.

— Ти да не си се сбъркал? — запита Дел. — Знаеш ли къде се намираш? На майната си, посред джунглата и единственият начин да се измъкнеш оттук е с хеликоптера, който те докара.

— Не можеш да ме предадеш на Принс — каза Кат.

— На кой?

— Мъжът с опашката.

— Анакондата? Разбира се, че мога да те предам. Щях да го направя преди минута, но като видях Джинкс, се обърках. Тя какво прави с него?

— Казва се Принс. Отвлякъл я е или са я отвлекли вместо него — нещо такова. Не съм сигурен. Зная само, че тя не е тук по своя воля.

— Не, не. Не може да бъде. Тя стои там и разговаря с хората, сякаш че притежава това място. Трябва да е тук, защото иска това. Иначе ще се скъса да вика.

— Да вика? Тя е посред джунглата с група контрабандисти. Какво трябва да прави, да извика полиция ли?

— Не ми е ясно как си разбрал, че тя е тук.

— Държали са я в един хотел в Картахена, но тя е успяла да се добере до телефона и да ми позвъни. Помогнаха ми и я намерих.

Дел се изправи и започна да крачи напред-назад покрай фонтана.

— Смяташ ли, че ще повярвам на всичко това? Аз мисля, че ти си тук заради мен. Разбрал си, че съм направил тази сделка, и отново се опитваш да ми пречиш.

— Дел, заклевам се, нямах ни най-малка представа, че си тук, до момента, когато те видях да влизаш в стаята. Не ме интересува какво правиш тук и не се опитвам да ти преча. Искам само да измъкна Джинкс, но за това ми е нужна помощта ти.

Дел се завъртя към него.

— Копеле такова! Дори имаш наглостта да искаш помощ от мен.

— Джинкс се нуждае от помощта ти. И нея ли мразиш?

— Разбира се, че не!

— В такъв случай направи само едно. Не ми се пречкай и си затваряй устата.

— Какво ще правиш?

— Не зная и ми е нужно време да реша. Принс, Анакондата, мисли, че съм тук по същата работа, за която и ти. Аз също трябваше да платя един милион долара. — Кат въздъхна. — Слушай, трябва да ти доверя нещо. Мога ли?

— Вероятно не.

— Ти си в не по-малка опасност от Джинкс.

— Така ли? Чувствам се в пълна безопасност.

— Грешиш! Не след дълго това място ще бъде нападнато от колумбийската армия.

— Глупости! Очакваш да ти повярвам ли?

— Трябва да ми повярваш. Ще го нападнат с всичките си средства — хеликоптери, парашутисти, тежки оръжия — всичко. Ще дойдат и ще превърнат това място във военна зона.

— Откъде могат да знаят, че се намираме точно тук? — запита Дел. — Тук не могат никога да ни намерят.

— Те вече знаят къде е — излъга Кат. — Имаше информатор. Групират силите си на по-малко от двеста мили оттук, отвъд бразилската граница, и когато нападнат, ще стрелят по всичко, което се движи.

— Не ти вярвам. Как мога да ти вярвам?

— Не си длъжен. Но това, което чуваш, е истина. Един от хората на Принс уби майка ти и отвлече сестра ти. Само Господ знае какво са правили с нея. Животът на сестра ти, а и твоят зависят от теб.

Дел се разхождаше нервно напред-назад. Обърна се към Кат:

— Какво искаш да направя?