Бялата стока

— С когото си пожелаем — отговори мъжът, — Обаждаме се на някой от операторите на системи за морска комуникация, в зависимост от времето на деня, атмосферните смущения и така нататък. Даваме му номер на банкова сметка и той ни позволява да се свържем с когото си пожелаем по целия свят. — Той вдигна поглед към Кат и каза: — Трябва да имате разрешение от Анакондата или от мистър Варгас.

— О, не искам да се обаждам. Просто се питах как работи тази система.

— Мистър Елис?

Кат подскочи. Зад него се намираше Варгас.

— Имам нещо за вас — каза му Варгас и се върна в канцеларията си.

Кат го последва.

— Хванали сте крадеца?

— Да. Един работник от кухнята на дискотеката. Той е извършил и убийството. Разчистихме си сметките с него.

Кат не се опитваше да разбере какво означава това.

— Намерихте ли пистолета ми?

Варгас отвори едно чекмедже и постави магнума на бюрото.

— Намерихме го, но ще го задържа до края на конференцията. Ще ви го върнем, преди да се разделим.

— Добре — отговори Кат и се отправи към вратата, надявайки се, че ще стане въпрос и за транзистора.

— О! — каза Варгас.

Кат се обърна.

— Какво има?

— Намерихме и това. — Варгас постави транзистора на масата.

— А, добре. Благодаря ви — усмихна се Кат.

Взе транзистора и излезе от канцеларията, като усещаше на гърба си очите на Варгас. Надяваше се, че не е накарал някой от специалистите си по комуникация да го провери.

На връщане се постара да не гледа в транзистора, но веднага щом влезе в стаята го проучи внимателно. В кутията имаше голяма вдлъбнатина. Завъртя копчето, но радиото не заработи. Трябваше да се чуват атмосферни смущения.

— Работи ли? — запита Мег.

— Не. Случайно да имаш малка отвертка?

— Не.

Кат помисли малко.

— Ами несесер за нокти?

— Разбира се.

Мег отиде в спалнята и се върна с една малка кожена чантичка.

Кат измъкна една от малките пилички и започна да развива болтчетата на транзистора. Той беше натъпкан с електронни части, повечето от които му бяха познати.

— Можеш ли да го поправиш? Ти си инженер, нали?

— Мога, но преди да го поправя, трябва да разбера какво му е. Дотук всичко изглежда нормално.

Взе пинцета и с известна трудност извади една платка, за да види какво има под нея, и изруга:

— Мамка му!

— Какво има?

Той бръкна с пинцетата в транзистора и със затруднение извади някакви парченца.

— Какво е това?

— Остатък от печатна платка. Това, което е направило вдлъбнатината в корпуса, е счупило и платката. Изглежда, не е стандартна, а правена по поръчка.

— Можеш ли да я поправиш?

Кат поклати глава отрицателно.

— Ако бях в работилницата си и, най-важното, ако имах схемата на тази платка, може би щях да мога. Но тук, без уреди, е сигурно, че не мога да я поправя.

— Е — въздъхна Мег, — поне не сме по-зле, отколкото бяхме сутринта.

— Може би — каза той. — Но, от друга страна…

— Какво?

— Как е повредено? Изглежда, сякаш някой е стъпил върху него. Защо?

— Вероятно е било случайно.

— Надявам се. Дано никой не е погледнал какво има вътре. Всеки, който разбира от радиотехника, би разбрал, че това не е обикновен транзистор „Сони“.

— О, стига. Ако Принс знаеше нещо, щеше да ни е арестувал досега.

— Може би. Но дори и да знае нещо, гой вижда, че не можем да му навредим. Може би си играе с нас като котка с мишка.

35.

Седяха на дългата маса за вечеря. Кат и Мег се отказаха от виното. Не хапнаха много и от ястията. Джинкс се намираше в далечния край на масата, твърде далеч от Кат, за да може да добие някаква представа за душевното й състояние.

— Страх ме е — каза Мег.

Кат се засмя.

— Кой не го е страх?

— Никога не съм била на такова място. Обикновено съм се възползвала от обстоятелството, че съм журналист, но се съмнявам, че ще ми бъде от полза да размахвам картата си тук.

— Мисля, че си права — каза Кат и хвърли салфетката си на масата. — Извини ме. Ще се върна след малко.

Стана и запита един сервитьор къде се намира тоалетната. Знаеше много добре, че е във фоайето срещу канцеларията на Варгас. Нямаше предвид нищо определено. Просто искаше да прекара няколко минути в комуникационната стая и търсеше начин да го осъществи.

Като мина покрай канцеларията на Варгас, дочу тихото бръмчене на принтера в стаята с радиоапаратурата. Влезе в тоалетната, а на излизане се размина с униформен мъж, който се насочи към една от кабините. „Може би — помисли си Кат, — може би.“ Прекоси бързо фоайето, мина през канцеларията на Варгас и отиде в комуникационната стая. Не знаеше какво би казал, ако завареше някого там. Нямаше никой. Явно дежурният се намираше отсреща в тоалетната. Кат отиде до принтера, изключи го и повдигна капака му. С химикалката си премести някакви превключватели, затвори капака и включи принтера отново. Не работеше. Тръгна към вратата на канцеларията, но го сепна добре познат звук от отсрещната страна на фоайето — водата в тоалетната. Шумът спря и вратата на мъжката тоалетна се затвори. Дежурният радиооператор се връщаше. Намираше се в капан. Дочу стъпки и гласовете на двама души. Имаше на разположение само един миг.